Ето я и моята история.

На 26 години съм,доста разочарована от сериозните си връзките(2 на брой),достигнах до заключението ,че любов няма,въпреки ,че винаги съм мечтала да срещна един истински човек,който да ме обича,така,както аз съм готова да го обичам.

Винаги съм искала да имам дете, но съм чакала да намеря подходящият човек с когото да се разбираме,а не някой,с когото да се карам всеки ден и детето ми да става свидетел на това. И ето ,че точно когато се бях почти отказала и когато най-малко очаквах се появи той. Една година по-голям от мен. Олицетворение на всичко което някога съм искала и търсила в човека до мен.

Въпреки ,че сме само от шест месеца заедно(от 4 живеем заедно) усещам ,че искам да прекарам живота си с него,а най-хубавото е ,че и той гледа по същия начин на отношенията ни. Непрекъснато говори за това ,колко много иска да имаме дете. Аз също, но незнам откъде се появи този страх в мен точно сега,когато намерих моето момче.

Мисля непрекъснато за бебче, искам го с цялото си сърце,но не спирам да пресмятам дали сега е подходящото време,ами не е ли по-добре след лятото,да изчакам да ми пуснат постоянния договор, дали ще мога да се справя като майка...

А сега ме е страх,че от цялото това пресмятане точно когато реша може и да не се получи или не дай си боже да отнеме години.

Дано не ви прозвучи глупаво историята ми ,на фона на тези драми които чета тук,но искрено ви моля да споделите как сте се чувствали в подобен момент.