Всичко започна преди почти 3 години. Знам че на повечето от вас ще им се стори смешно но се запознахме в Internet.
Аз бях все още луда глава, лековерна и безразсъдна, но винаги съм можела да обичам силно и безкрайно. Както и тогава, както и преди всичко това да започне, както и сега. Разликата е, че от тогава насам за мен друг мъж не съществува. Не ме привлича нито душевно, нито сексуално до голяма степен (е, разбира се като изключим кратките ми увличания по мъже, които обаче бързо причислявам в последствие към графата на неподходящите). Та с този мъж, ще го наричам Жоро, се запознахме в mirc.
Дълго си говорихме, месеци наред по цели дни, с часове и винаги се чувствах адски добре. Месец или два след като започнахме да си говорим той ми изпрати своя снимка и за мое огромно учудване се оказа наистина много красив. В този момент се почувствах обезкуражена да му пратя моя снимка, защото никак не вярвах в себе си. Както и да е пратих след известно време, уж се харесахме и всичко се започна. Месеци наред прекарани в разговори, в които се поопознахме и се привързахме, а аз взех и че се влюбих. След огромно колебание се и видяхме и...настъпи крах. Не обелихме дума {добре че не бяхме сами} и така приключи всичко за него, защото скоро след това ми обясни съвсем внимателно, че просто е имал други очаквания относно мен, но не може да си захвърли просто ей така месеци наред от живота и иска да си поддържаме приятелство.
Е, аз се съгласих. Много тежко го преживях всичко, много, адски много се бях привързала към него, а и до сега е един от двамата човека, които само дори с присъствието си умеят да ме успокоят и които винаги имам чувството, че ме разбират.
Тогава беше ясно, че не ме хареса как изглеждам, а и от самото начало сме си говорили, че той просто си е такъв, има си доста завишени критерии, но през всичкото това време, в което аз така и не успявам да се отърся от мисълта за него и да го забравя, аз полагах и полагам неимоверни усилия да се променя и до огромна степен успявам.. Появяват се все повече и повече мъже, осъзнавам, че съм доста привлекателна и въпреки това не мога да погледна друг, а вече минаха две години.
Чудя се какво да правя, има ли смисъл да чакам, да се надявам, че ако се променя още и се видим най-после и аз ще съм щастлива..?
Въпреки всичките месеци на депресия и сълзи, в които загубих и голяма част от приятелите си, аз се радвам че това всичко ми се случи. То ме направи по-добра, гледам на хората и нещата от по-друг ъгъл, старая се да помагам на всички, защото знам колко тежко е да си сам и да страдаш... Но и ме направи безкрайно тъжна. Много често майка ми и приятели, които ми бяха близки и преди това ми казват, че не знаят какво се е случило, но си искат предишното засмяно и искрено радващо се на живота момиче.Е, аз и сега съм такава, но...маската която нося от време на време ме задушава и без да искам я свалям.
А вечер, когато си лягам и премислям случилото се през деня, радвайки се на повечето ми приятели, които вече намериха половинките си,през сълзи се надявам, че и моята някога ще се върне и ще оцени колко много преживях и жертвах заради него.
Пак ви казвам, знам че на повечето от вас ще се стори смешно и глупаво, но само които не го е преживял той не знае какво е да обичаш, да даваш и...да си сам.
Благодаря ви!