Здравейте,
Това е поредната нощ, в която ти нахлу неканен в мислите ми, разбърка ги и прогони съня ми. Поредната нощ в която аз ще водя монолог със себе си, поредната нощ в която единствените приятели ще са луната и звездите, и само те ще знаят какво е в душата ми.
Обичам те. Нека да е безумно, нека да е лудост. Но те обичам. Но никога, никога няма да чуеш тези думи изречени от мен.
Обичам те! Обичам те!
Прости ми!
Не, не те карам и ти да обичаш мен... Не. Знам, че ако нямаш чувства към мен, не мога да те накарам да се влюбиш в мен. Не че не искам... не мога... Прости ми!
Прости ми, че се будя посред нощ с мисълта за теб и тя ме държи будна до изгрев.
Прости ми!
А всичко започна преди година. Днес не знам дали да съжалявам или да ти благодаря, че се запознахме тогава.
Тогава единствен ти не видя в мен зверчето, което се зверише на всички в форума, в който се запознахме.
Тогава единствен ти си направи труда да ме опознаеш, да ме заговориш първи, да се запознаем.
Можех ли да знам че след година ти ще ме познаваш, по добре отколкото аз теб. Можех ли да знам че ще ме приемеш с недостатъците ми и няма да се опиташ да ми наложиш да се променя докато сама не се усетя че това е нужно.
Едната година бавно изтече като пясък през пръстите ми. Колко много грешки правих, колко пъти те молих да ми простиш. И винаги ми прощаваше, и никога не се караше с мен и не отвръщаше на скандалите ми с такива.
Знаех че някой ден ще се привържа към теб, и се борих срещу това. Стараех се да съм безчувствена, да не се отдам на чувствата, да не разваля приятелството ни. Но не успях да се преборя.
Обичам те. Но много неща ме спират да ти го призная, макар че може би ти се досещаш. Ти мълчиш, и аз ще мълча. Дали да ти призная, колебая се. Много са пречките между нас - различните градове, възрастта (аз съм по голямата); това което ти спомена в форума - че отричаш чат-връзките, че за теб хората в чата и форума са само приятели.
Но дали наистина виждаш в мое лице приятел? Или само ме търпиш, или само спазваш благия тон и не ми отговаряш хапливо, чакайки да ми "мине".
Въпроси. Толкова много въпроси, които ме остави да си отговоря сама. Защото знаеш че и да отговориш вместо мен, няма да те разбера, докато не осмисля казаното от нас. А аз отговорите търся от часове и не намирам...
Дали да ти кажа че те обичам? Ами ако със слагането на картите на масата, отсечеш че всичко беше дотук? Ще ме боли още повече, много повече от сега. А сега болката е толкова голяма. Да, като ти призная - ако е илюзия (а то е) ще се разбие на прах...
Затова едва ли ще ти кажа - ще си остана с болката, ще си плача тайно пред звездите. Някога може би ще преболи и ще те забравя. Но знам че винаги ще съм сляпа за слънцето, ще забравя какво е радост и кога за последен път съм се усмихвала. Ще живея без смисъл, защото когато не си до мен, просто няма смисъл да живея...

* Ако някой иска да ми даде съвет и да ми помогне да си отговоря на въпросите. Благодаря му предварително.