Като 14-16 годишна мечтаех за все прости и обикновени неща. Исках да имам собствен дом. Всички да ме харесват и да ми завиждат. Исках едно добро момче, дори нямах претенции да ме обича. Тогава не знаех колко е важно това.
Всичко стана толкова лесно, работата, мъжа, къщата...
После изведнъж ми стана всичко тясно, ама много тясно, исках да избягам от тези сбъднати мечти. Исках нещо ново. Аз съм хубавка, по-скоро интересна или казано накратко “ловях око”.
Само сбъднатият ми съпруг не се интересуваше вече от това. Всичко се повтаряше всеки ден - работата, готвене, чистене, леглото...
Мъжа ми постоянно беше зает, никъде не излизахме. Скука, от която ти идва да крещиш.
И отново започнах да мечтая насън.
Никога не съм мечтала да си легна с Аполон или с някое от съвременните му копия. В мечтите ми мъжете просто ме обичат и се интересуват от мен. Но тъкмо когато скромните ми фантазии все не успяваха да намерят очертания, аз го срещнах.
Съвършения модел, който женското въображение може да нарисува в бляновете си. А не бях го и търсила, просто го срещнах. На улицата, ей така, както си вървя, беше заледено аз паднах, той ме вдигна и се влюбих. И пак като в мечтите ми и той взе, че се влюби в мен.
По дяволите, наистина не положих никакво усилие - тази любов просто се случи.
Връхлетя ме най-зашеметяващото нещо, не описано дори от онази (както и да се казваше), дето произвежда денонощно любовни романи с щастлив край.
Той всепризнато бе отбран екземпляр. Потаен, добър, мълчалив, внимателен – и отгоре на това и умен.
Винаги изненадващ в прекрасностите, които измисляше за мен. В не написания ми роман имаше всичко - романтика в космически количества, цветя, небе с много звезди за двама, страшно много любов и страст.
Имах всичко, боях се да го споделям, за да не отлети и за да не ми го вземат.
Бях щастлива, най-щастливата.
Имах мъжа мечта за всички жени.
Никакви скандали, никакви номера, никакъв алкохол, груби думи, цинизъм (боже опази).
Възхищаваше се от всичко, което правя, вярваше в мен и в това, което ще постигна. Четяхме заедно, ходехме на кино заедно, мълчахме заедно.
Не мислех за нищо друго - само за него. Той предусещаше всяко мое желание.
Аз бях влюбена във всичко, което върши.
Споделяхме плановете си за работата, обмисляхме всеки детайл.
Изобщо дишахме заедно. Животът ми отново имаше смисъл.
Имаше защо да се събуждам - бързах, за да го видя.
Имаше защо да заспивам - нали трябваше някак да мине досадната семейна нощ и отново да настъпи денят, който ще прекарам с него.
Вкъщи всичко свършвах мигом, за да няма причина за скандали - нали всяко свое задължение съм изпълнила в срок.
Прибирах се само за критичния минимум семейно присъствие. Почти не говорех с никого, изричах само задължителните реплики.
Дълбоко в себе си осъзнавах, че лъжа толкова много хора.
Накрая реших, че не мога повече да живея с тази лъжа, и предложих да се разведем.
Мъжът ми се съгласи. От месеци спяхме в отделни стаи и аз присъствах в общия ни дом само физически, и то ако много се налага.
Дори не исках да зная какво е правил той през всичкото това време.
В сърцето ми нямаше място за проблемите на другите, аз бях влюбена.
Разделихме се тихо и без скандали.
Но, мъжът от моята мечтана любов и първа бурна изневяра си замина.
Така изненадващо, както и се появи. “Боя се, че ще искаш да живееш с мен, а аз не мога да ти дам живота, от който имаш нужда” – каза и си отиде.
Мислех, че ще умра.
Ревях денонощно, чаках го, мразех всички и себе си.
Прекарвах нощите до телефона.
Страдах за него, а не за проваления си брак.
Не бих имала сила да обясня на съпруга си, че съм сгрешила, защото не мога да нарека най-голямата си любов грешка
Сега знам, че онзи красив, умен и възпитан мъж е бил прав. Сигурно не бих могла да живея със „самото съвършенство" и неговия аскетичен дух, омразата му към света обикновените неща.
Или може би той е такъв само в спомените ми.
Какво ли щеше да се получи, ако бяхме заживели заедно?
Какво щеше да стане с възвишените думи при вида на куп мръсно бельо или сметката за тока?
Вероятно същото, както при всички нормални семейства. Щяхме да свикнем един с друг и да си омръзнем.