Аз: 30 г.
Той: 38 г.

Да, случи се преди 1 година. Видях се с една приятелка.
Казах й "Не издържам. Отслабнах с 3 килограма за 3 дена. Не мога да спя. Всяка вечер се прибирам у дома, а искам да си тръгна на минутата!!" Тя ми каза "Ще ти мине. Трябва време, а и ще разбереш, че това, което виждаш не е това, което в действителност е той."
Помислих "Не, не, ти не разбираш. За първи път ми се случи това!"

3 дена по-рано: Фирмено парти. Заобиколена съм с внимание. Небрежни разговори, небрежен смях. Зная, че повечето хора гледат в мен и се забавлявам. С периферното си зрение чакам само един поглед - Неговия. Не ми обръща внимание. Не ме поглежда. Все едно ме няма. Ядосан е - отказах му да пътувам с него. Минават часове. Говоря със съпруга си по телефона извън хотела.

Влизам и чувам гласа му "Ела, ела да те видя замалко". Сядам до него. Казвам му "Не говори. Не казвай нищо. Зная какво ще си кажем още в самото начало. Началото беше преди месеци. Не съм казала и дума за това. Не го прави и ти!" Той пуши. Нервен е. Казва че съм играч от висша класа. Започва да говори. Говори, говори. Ръцете ми треперят. Пуша. Сълзи напират в очите ми, че чувам признанията му в любов. Ставам без да кажа дори дума повече, само продумвам "Приеми че нищо никога не сме говорили. Можем да започнем нещо сега, което ще продължи, но никога няма да ти дам повече от една малка частица от себе си. А за секса само не си струва, защото аз не изневерявам на мъжа си". Той ме погледна учудено и попита "Не сме говорили нищо!?" Казах "Да" и се върнах на масата. Танци. Смях. Завива ми се свят. Той ме проби. Проби защитата ми.

Месеци преди това се запознахме. Той влезе в стаята, единствен различен от всички, гъзарски дънки, обувки, риза, красив, красив и нагъл. Никакъв костюм, нищо общо с другите мениджъри. Държи се все едно е отвратен от живота, все едно е над живота и всички са му криви. Дъха ми спря. По-късно призна че и неговия е спрял като сме срещнали погледите си.

После 6 месеца не ми каза и дума дори. Все едно ме няма. Не бях свикнала така да се държи мъж с мен. Обаждаше се да ме пита как съм когато бях болна, малки комплименти но нищо повече от това, нормалните неща. Никога не съм предполагала...

И после гадното парти. Дойде след няколко минути и ми каза „Излез с мен навън”. Хвана ме за ръката и ме изведе. Това беше демонстративно. Как така ще ме хваща за ръката пред всичките 200 човека там?!?! Изведе ме. Попитах го „Какво правиш!” Наведе се и ме целуна. Трепереше. Тресеше се. „Влючен съм в теб от много време. От първия миг в който те видях. Колко време мечтая за това, да те целуна, да докосна косата ти, косата ти...” Пак се опитва да ме целуне. Дръпвам се. „Ти си луд. Не може така. Не ме познаваш, не знаеш нищо за мен. Не искам да те заблуждавам!”

Месеци нищо. Само обеди, вечери, разговори.

Няма секс.

Той трепери като го целувам. Аз не спя вече месеци. Отслабвам много. Хората ми забелязват промяната.

Мъжа ми започва да подозира. Може би дори знае. Чудя се как не ми е наврял истината в очите. Как все още се прави, че не знае нищо. А може би мисли, че съм в депресия след последното инвитро в чужбина. И може би го е страх да не ме загуби. Да, не мога да имам дете от него. Това ме убива. Може би накяк си подсъзнателно искам да намеря човек от когото да имам дете.

Чувам го от него. Едната вечер в която сме заедно. „Искам да имам дете от теб.” Гледам го с изумление. А мъжа ми!? Как? Какво да му кажа? Аз го обичам въпреки всичко. Обичам го. Той е моят мъж, не мога да му причиня това на него. Точно на него!!! А твоите деца? Жена ти? Какво ще им кажеш на тях? Не не не!!! Не съм такава. Не мога да разделя деца от баща им. Ти ги обичаш, обичаш жена си. Как аз ще ви разделя. Разбери сега това е само някаква любов. Ти имаш семейство!! Аз нямам деца и именно заради това никога не бих те отнела от твоите. Какво ще им обясня? „Ами аз просто обичам баща ви, затова той иска за се раздели с вас. И той ме обича. Иска да има дете от мен. Затова вече няма да живеете заедно. Аз ще живея с него!!!!” Ужас. Не, не мога, не съм такава!!! Не е това начинът.

А ме боли.
Обичам го.
Горя в сърцето си.
Той ме желае. Аз го желая.
Няма такава любов!!
Няма такова привличане.

Спах с него след 4 месеца. Един път. Да, един. Беше прекрасно!
Не бях изневерявла. Никога. На никого. Не, не ми е тъжно за това че го направих. Не чувствам вина.

Напуснах го. Плака. Няма да забравя лицето му. Нямало да намери такава като мен.
Дълга към мъжа ми и вината от това, че мога да нараня децата му ме спря. Можеше да бъде друго.
А любовта си заслужаваше. И наистина бих искала да имам дете от тоз мъж.

Всеки си носи и си решава съдбата, нали.
Утре има имен ден. Ще се видим. Двамата.

Още го обичам.