Здравейте!
Аз съм на 34 г.,омъжена с дете на 14 г.Съпругът ми има тежък характер и трудно се живее с него -мълчи със седмици, затваря се в себе си, страни от всички. Много трябваше да изтърпя през всичките тези години - депресивните му състояния, състоянията на хипохондрия - мъкнеше ни с детето по де що има болници, затова че сме неизличимо болни и тримата и ще ни се случи най-страшното. Съгласна бях и отивах с него само защото казваше, че този път е за последно...и така години наред/6/7/

Сами разбирате колко нерви и пари изсипани на вятъра - по болничните кабинети.А той раздаваше пари с лека ръка, ако таксата беше 20 лв.-даваше 40 лв. "за да ни обърнат сериозно внимание ".През тези години "въртяхме " семеен бизнес, който всъщност въртях аз, той спеше до късно, почиваше по 20 часа на денонощието, мрънкаше постоянно, беше раздразнителен....изобщо пълен ад-така 6/7 години.

С много увещания от моя страна,в продължени на 1/2 години, посети психиатричен кабинет-проблемът му беше точно такъв/свекърва ми е психично болна/.Започна лечение, сега е по-добре.Не ходим по болнични кабинети- "оздравяхме ". Но...??? Пак мълчи, не му се работи, а за секса няма да говорим ...правим го по веднъж на 1/2 месеца-така е през последните 8/9 години. Така от негова съпруга се превърнах в негова майка. Това уби жената в мен.

Търпях през всичките тези години ,защото така явно ме бяха възпитали - "семейството е свято и трябва да се пази-ръка за ръка в болест и здраве ".Моят съпруг си остана вечно недоволен и мрънкащ,не заради заболяването си ,а защото явно просто си беше такъв.Но въпреки всичко-бях му вярна, борих се със зъби и нокти, бях готова на всичко.

Така до преди 4/5 месеца, когато започнах връзка с наш общ приятел - женен.Всичко стана толкова бързо-флирт,лека целувка...и секс...Сега аз съм луда влюбена, чувствам се желана ,обичана, ...просто жена. Чувствата ни със сигурност са взаимни-връзката между него и жена му отдавна се е скъсала.Виждаме се почти всеки ден, чуваме се по мобилните по няколко пъти, стрелички-по 10/15.

Чувствата ми към съпругът ми отдавна са охладнели, а напоследък съжителството с него направо е нетърпимо-спим в различни стаи, почти не си говорим . Незнам какво изпитвам към него - може би само съжаление.Опитах се да поговорим, затова че не можем повече така да я караме- без никакви чувства, че така не трябва-та дори и заради детето.А той ми отговаря  "отдавна между нас няма нищо.Ние с теб сме толкова различни-ти искаш едно,аз друго.Аз искам да живея по леко, без много да бачкам, а ти си работохоличка...никога няма да се разберем с теб,а пък трябва-имаме дете,семейство.. "а всъщност точно тази работохоличка изкарваше паричките за докторите и...т.н.

Живеем в имот на моите родители, а той ги ненавижда, живеем в моя роден град -той и него ненавижда, а не направи нищо през години за да промени нещата.

А другият?!?!-толкова много го обичам.Предлага ми да се разведе с жена си и да заживеем заедно.Често ми повтаря  "защо се бичуваш така, защо се самонаказваш? Нима очакваш той да се промени?-да заработи, да те заобича?...Вечно ще го влачиш на гърба си ...никой друг нямаше да изтърпи това...не те разбирам...но каквото и да решиш ,аз винаги ще те обичам...толкова много искам да си само моя-да заспивам и да се будя до теб... ".

Добре-Ами детето ми?! Ами бизнесът?! Ами данъчни тежести и кредити?!..Незнам как да постъпя.Защо преди връзката си търпях всичко, а сега немога?

Но пък защо ми става страшно като си помисля,че съпругът ми може да научи? Защо по дяволите като бракът ми е .... и аз незнам какво е. А и толкова много се страхувам от бъдещето,каквото и да реша.