Здравейте,
Искам да ви разкажа какво се случи с мен и как тази случка внезапно обърна живота ми надолу,а и аз самата вече не съм същата.....
Беше през лятото на миналата година. Аз живеех в малко градче близо до столицата,там учех и живеех. Имах си сериозен приятел от близо 2 години, с когото много се обичахме и уважавахме. Той също учеше в университета, в които учех и аз. Виждахме се всеки ден, разхождахме се заедно, радвахме се на любовта, която ни изпълваше, бяхме повече от щастливи, но.......както знаете всяко хубаво нещо си има край.
Проблемите дойдоха от там, че след последния си изпит за годината аз реших да отида на море с приятелите ми от града, където живеят родителите ми. Моето момче не дойде, защото нямаше тази възможност (имаше си работа в града). И така една сутрин аз и приятелите ми тръгнахме за морето. Пристигнахме там някъде към 1 часа през нощта. Настанихме се в хотела, взехме по един душ и всички си легнахме, защото бяхме капнали от умора. На сутринта всички потеглихме за плажа. Още с самото отиване аз видях най-прекрасното нещо, което бях виждала до тогава-едно прекрасно момче, което седеше съвсем само на плажа и изглежда чакаше някого. Тогава аз казах на приятелите си да вървят и че аз ще ги настигна.
Отидох при момчето и най-нахално се настаних на пясъка до него, погледнах го и му се усмихнах, а той като че ли това беше чакал и веднага ми подаде ръката си да се запознаем. И така-запознахме се и си бъбрихме близо един час, той ми разказа много неща за себе си, а аз на практика всичко. И в един момент, когато и двамата спряхме да говорим и сякаш се наслаждавахме един на друг, той каза че явно приятелят му, когото чакал нямало да се появи. Покани ме на кафе, аз естествено се съгласих. Беше ми толкова приятно с него, от много време не се бях забавлявала така, той се държеше с мен (една почти непозната) много добре, постоянно ме разсмиваше, беше ми толкова добре.........не исках този момент никога да свършва. И така-отидохме на кафе и там си бъбрихме близо 2 часа. Той ми разказваше колко много обича морето, а аз от своя страна го подкрепях в това негово мнение. Характерите ни толкова много си допадаха, че имах чувството че съм го познавала цял живот.
Когато тръгнах от моя град за морето, въпреки настроението ми, имах чувството че по цял ден ще мисля за "моето момче" и че няма да си прекарам добре, но докато бях с МАРИН (така се казваше момчето, с което се запознах на морето) въобще не се сещах за Стефан ( приятелят ми в града,в които учех). Просто бях щастлива и се наслаждавах на момента.......
И така ден подир ден аз започнах да излизам с Марин, а не с приятелите си. Дните минаваха, а аз се чувствах толкова добре..... но дойде момента, когато трябваше да си заминавам. Почувствах се ужасно. Марин беше от Варна и разстоянието между нас беше толкова голямо.... та аз го обичах... На него също му беше гадно, че трябва да се разделим, но нямаше как. Обещахме си, че ще си пишем и че другото лято ще се видим пак.
И така-аз си заминах за моя град, а той остана там - на морето, бяхме толкова далеч един от друг.........
След едно дълго и отегчително пътуване аз се намерих в моя град и още с пристигането си родителите ми звъннаха да проверят дали съм добре, а след тях последва и обаждането на Стефан, о боже та аз почти го бях забравила, но изглежда че съдбата бе решила да ми припомни на коя планета живея....
Няколко часа след като се бях прибрала се видях с Стефан и ето че...... нещо в сърцето ми пламна. Нима "предишната ми любов" към него пак се беше възродила след цели 20 дни забрава??? Прекарахме около 2 часа заедно, през които той постоянно ми задаваше въпроси как съм си прекарала, а аз бях принудена да си измислям, нямаше как да му кажа истината, та нали аз през цялото време му бях изневерявала...
И така всичко започна да върви по старому, но аз не бях същата, в мислите ми беше той -"моят принц Марин", господи как само биеше сърцето ми, когато си мислех за него, сърцето ми беше пълно с любов.
Няколко дни след това аз отидох на гости в моя роден град при родителите ми заедно с Стефан. Там прекарах няколко дни, но един ден както седях и обядвах с нашите и с Стефан внезапно ми прилоша и започна да ми се гади, тогава мама реши да ме придружи до лекаря. Там той ми каза, че съм бременна. Господи-останах като попарена, а предната вечер бях спала с Стефан, но не беше възможно да сам забременяла от него.
Беше сигурно-детето беше от Марин, но как да кажа на нашите, та нали щяха да ме изгонят от вкъщи, те толкова много държаха на Стефан.... И така аз премълчах всичко и всички бяха щастливи, а аз най-много, а как иначе та нали щях да родя дете от моя любим...
Междувременно аз получавах писма от Марин почти всяка седмица и бях толкова щастлива. Един ден в едно мое писмо до моя любим му писах, че съм бременна от него, очаквах, че ще се зарадва и че може би ще поиска да ме види, а защо не и да бадем заедно завинаги, но уви........ след това мое писмо повече не получих отговор от Марин.
Исках да го потърся, да разбера какво мисли и какво ще правим, но разбрах ,че е напуснал адреса, на който е живял до тогава.
И така сега няколко месеца след това аз съм с издут корем, омъжена за Стефан и нещастна. А къде е моят любим???
Нима думите "обичам те" са били лъжа??? А може би аз съм сгрешила като изневерих на мъжа, който ме обичаше и ми беше верен? Какво става с мен? Защо още продължавам да обичам "онзи от морето", който така ме нарани...?
Сега живея при родителите си с Стефан, той ме обича страшно много, а аз се преструвам. Не знам до кога ще издържа.
Родителите ми плануват да ни купят къща за мен, съпруга ми и малкото, невинно бебче, което е на път.
Как ще живея с тази лъжа ??? Та нали това дете постоянно ще ми напомня за "моята голяма морска любов"........и само защото това дете има право да живее и защото не е виновно за нищо аз ще продължа да живея с Стефан и ще се преструвам че съм щастлива.... а дали през това време аз няма да умра от мъка по моя любим........???