Здравейте, уважаеми читатели на най-четеното женско интернет списание.
Моята история се явява освен лична изповед за уникалността на моя личен живот, но и като допълнение или другата страна на историята Учителят

Неотдавна завърших висшето си образование. След еуфорията на студентския живот и след приключването ми на редица социално-обществени дейности се оказах в един момент без никакви професионални ангажименти. Това беше съпроводено и с голяма празнота в личния ми живот – бе изминало дълго време, откакто не съм имал сериозна връзка.
В търсене на работа октомври месец миналата година започнах като преподавател по биология на хонорар в едно частно училище. Бях доволен, защото винаги съм мечтал в една или друга степен да се занимавам с разпространение на човешкото познание в областта, в която съм специалист. Приех с предизвикателство работата си, започнах, а и досега я практикувам с хъс и удоволствие. Не след дълго започнах и на друго място, и така нещата около мен се поуспокоиха.
Навлизайки и свиквайки с новото ми ежедневие, обаче някак си бавно, но много убедително започнах да усещам едно странно състояние у мен, а то винаги бе особено силно с наближаването на всеки петък – времето, в което преподавах в училище. Не мина много време, докато разбера, че това ми състояние не се дължи изцяло на удоволствието от добре свършената работа, а от факта, че влизайки в 10 клас влизах с притаен дъх, с вълнение...очаквах присъствието, участието и най-вече погледа на моя ученичка – без преувеличение и пристрастност – най-добрата ученичка в класа. Всичко това започнах да си избистрям около Коледа, време в което празничното настроение завладяваше хората, но тази Коледа за мен идваше самотна, на всичкото отгоре с мисъл за човек, който нямаше как да е с мен. Реално усещах привързаността си към това момиче – радваше ме жизнерадостното и поведение, перфектното справяне и интерес към материала, но толкова – всичко отвъд тези усещания беше прекалено невъзможно. Даже много мои приятели се майтапеха с мен – хей, как са ученичките, като влагаха в това задни помисли с оглед малката възрастова разлика между мен и учениците ми.
С всеки изминал петък все повече очаквах следващият, за да видя онзи незабравим поглед, онези големи и чисти кристални очи, които се впиваха в мен, които просто ме омагьосваха. Освен че никога не съм се славел като кой знае какъв сваляч, в този случай нямаше как да предприема нищо – все пак не е редно учител да влиза в други отношения със своя ученичка освен професионалните.
И така аз тайничко си се радвах, бях безумно щастлив от факта, че все още някой може да гледа някого по този магически начин, а този някого бях аз. Дори си позволявах в междучасията да ходя в кафето, където и тя ходеше – просто исках да видя как изглежда и в друга обстановка освен класната стая – и тези моменти, в които се виждахме бяха безумно интересни – пълни с искри и с прикрити и подтискани надежди. Всичко това продължи и след нова година, когато аз разкъсван от вътрешни противоречия все пак устоявах на решението да не предприемам нищо в никакъв случай с надеждата, че това е моментно, че ще отшуми, че е невъзможно и обречено. Да, но това си беше моето решение и то беше съвсем различно от това на госпожицата.
В един момент започна да си говори с мен не само в часовете, оставаше в междучасията, влизаше ми в другите часове, изобщо присъстваше навсякъде около мен и това колкото и да ме радваше, толкова и ме смущаваше.
Говорехме си за интернет, за наука, образование в широк смисъл и така тя намери път към мен чрез интернет, на място където от време на време аз се подвизавах в клубове по биология. Тя умишлено ме питаше след часовете за неща от сферата на биологията и след това ги поставяше като проблеми в клубовете. А аз къде от разсеяност къде от неверие, че е възможно да общуваме извън петъците не обръщах внимание на усилията които полагаше да се сближим. И така в един момент се оказах напълно безсилен по отношение на спазването на решението, което бях взел, безсилен, защото бях безумно влюбен, без грам преувеличение възможно най-силно влюбен, повече от всякога. Безсилен пред онзи умоляващ за отклик на една съкровена любов поглед. Безсилен пред нещо велико, нещо кристално чисто и истинско, много по-голямо от това, което човек може да контролира. Безсилен пред онова, което виждах, че представлявам за това момиче, че тя живее с мисълта за мен, за петъка, за онези 40 минути, в които по силата на съдбата ще сме заедно. Така разменихме първи писма, разменихме и телефоните си и освен за биология си говорехме за (извинявайте за клишето J) “нещата от живота”. Тя беше за мен не само страхотно момиче (в смисъл привлекателно), но и пълноценен партньор в общуване, решение на проблеми и така нататък.
Решаващият ход направи отново тя с подаряването на една валентинка подслучай 14 февруари – прекрасна валентинка, момент в който пак реагирах бавно и разнопосочно. Въпреки че имаше и майтапчийски момент аз я приех много насерозно – господи, това беше първата валентинка, която някой някога ми е подарявал! Започна у мен да се поражда желанието да се виждаме по-често, но пак онзи морално етичен проблем ме спираше винаги – все пак на какво можехме да обърнем Българското училище – традициите, борбата за съществуването му в стари времена и други. Но оказа се, че силата на любовта е по-велика от всичко. За кой ли път отново тя пое инициативата и ме склони да излезем заедно на пица в предстоящия петък и започнах да го очаквам с нетърпение. Но колкото повече идваше това време, толкова повече ме обземаха пак съмненията редно ли е все пак всичко това, не е ли прекалено...и в момент на надделяване на разума реших да откажа срещата...отказах я с такава болка и мъка, отидох с такова нежелание следващия петък, бях много разстроен. Не знам защо си наумих, че по-невинно от една пица би било една разходка и то не каква да е, безцелна, ами до моята друга работа, така и така бяхме в една посока (впоследствие се оказа, че това изобщо не е било нейна посока, поредна точка за нея).
И това беше момента, в който реших, че връзката ми с това момиче е по-важно от всичко останало, и двамата толкова много се обичахме, радвахме се един на друг, очаквахме се, пишехме си и писма и смс-и, не се оставяхме и час без да демонстрираме внимание и любов един към друг.
Е, в нейната история по много хубав начин е описано как започна същността на връзката ни – един дъждовен ден, едно уж неволно прехапване на устата и, моята помощ да и мине – и така, целувки, срещи, един романс, който продължава и сега, вече повече от три месеца, един романс, който не ми се иска, нито вярва, че може някога по някакъв начин да завърши...един блестящ романс!!!
Това е една връзка изпълнена с любов разбирателство и грижа за другия, една връзка основана на чисти и искрени чувства, връзка по взаимно желание и без никаква липса от това, че е неподплатена и несъпровождана от елементите на любовта, от които се оставя поколение. И всичко това нямаше да видя, изпитам и чувствам в пълна степен, ако не беше силата и волята на моето момиче да се пребори със всичко, което ми пречеше, да стигне до мен, да ми покаже истинската и чиста любов...
Нещо, за което аз ще си остана един вечен длъжник пред нея. За това, което тя направи нямам думи да изразя благодарността си, нямам думи, с които да и кажа нито дела, с които да показвам, колко много я обичам, колко много съм страдал, когато не можех да и кажа това, как и място не си намирам във всеки момент в който не сме заедно.
Благодарен съм на съдба, интернет и всичко, което ни свърза, моля се непрекъснато винаги да запазим този невероятен синхрон, привързаност и любов.
Моля се и пожелавам на колкото може повече хора да се случи да изпитат такава зашеметяваща любов, да и се радват и да я пазят.
И тъй като историйката стана дълго, можем да продължим в коментарите, да ви разкажа и други вълнуващи моменти.