Моята история сигурно няма да е от най-интересните.
Аз просто търся някакво утешение. Имам си приятел, прекрасен е и много се разбираме и се обичаме силно, но го взеха в казармата. Сега го обичам още повече и си спомням със съжаление всеки миг, когато сме били заедно и не сме се радвали на това.
Ужасно съм самотна.
Той ми се обажда по телефона, но разговорите ни са кратки и мъчителни.
Аз му пиша, но той няма възможност да си чете e-mail-ите. И дори да ми отговаря, не е същото.
Просто с нетърпение чакам да дойде събота и неделя за да се видим и да го усетя прегърна. Ужасна съм станала, често плача без видима причина, трудно се успокоявам. Чувствам някаква зависимост от него /като наркоманите/ на която се подчинявам и вътрешно не искам да се съпротивлявам, но знам, че трябва, защото ще загубя своята единтичност.
Просто единственото нещо, което ме вълнува е как да се съберем под един покрив с моето момче /разбира се не ми се живее в мизерия/. А ние сме млади, да не кажа малки, но все пак ми се струва, че така ще съм щастлива.
Най-гадното е че моят приятел въобще не бърза, като нормален човек. А аз не мога да се стегна и ако не го направя предчувствам, че ще го изгубя.
Ще се радвам на някой умен съвет.

Пишете ми: yana_tzvetkova@mail.bg