Здравейте!
Най-накрая се реших и аз да напиша нещо за себе си. Един коментар в списанието ме накара да се замисля за болката, която причиних на мой приятел.

Разделих се с него, защото осъзнах, че не го обичам. 2 години се заблуждавах и се насилвах да бъда с него, за да може той да е щастлив, защото знаех колко много ме обича и колко болка ще изпита, ако го напусна. Но много мислех и прецених, че да си с някой, защото те е страх да кажеш край и защото те боли при мисълта колко ще страда той, едва ли е правилното решение. Това, че бях с него от съжаление, едва ли го е правил щастлив, защото всеки усеща промяната в чувствата на човека до себе си.
Знам, че все още ме обича (независимо, че оттогава минаха 3,5 години). Съжалявам, че съм му причинила всичко това, но не е било умишлено и се надявам той да го е осъзнал след толкова време.
Едно ме притеснява той си мисли, че независимо от раздялата, след време, когато реша да имам семейство, той ще е част от него. Аз съм му казвала много пъти по заобиколен начини, за да не го наранявам допълнително, че няма място в сърцето ми, но той продължава да живее с надежда и да ме чака.
Искам да бъде щастлив. Щастлив с друга, защото аз не мога да му дам щастие, колкото и той да си въобразява, че аз съм единствената за него. Не съм го виждала от много дълго време /умишлено, за да ме забрави/, но той всеки път като види мои приятели или роднини говори за мен и това, че не може да срещне по-добро момиче, че ще ме чака да се наживея и след това отново ще сме заедно....
Той така и не разбра, че отдавна съм се наживяла и че не това е причината за нашата раздяла.
Имам сериозна връзка от 3 години, а той все още се надява. Много уважавам човека до себе си и си мисля, че го обичам, но дали това е истинската любов /в представите ми е много по-силна от това, което в момента изпитвам към него/. А може би щом изобщо ми минава тази мисъл през главата.
Вече съвсем се обърках. Ако някой успее да ми помогне с намиране на отговори на въпросите по-долу, след всичко което написах, ще му бъда много благодарна.

Съществува ли истинска любов, след като, както прочетохте нараних човек, който смята, че аз съм неговата истинска любов, а тя е несподелена?
Как може един човек да обича толкова силно и да си мисли, че това е единствената му любов, а всъщност другият да не изпитва чувства?
Как ще посмееш занапред да си кажеш "той/тя/ е", след като човекът отсреща може да нехае за твоите чувства?
Изобщо съществува ли всеотдайна, безкористна, единствена, истинска взаимна любов и как може да си сигурен, че е тя?
Вече започнах да губя вяра в нея. Може би всеки си представя, че голямата любов е взаимна, а аз все повече се убеждавам, че е несподелена и носи много болка, въпреки че никога не са ме наранявали.
Може би и точно за това си мисля, че още не съм я срещнала, защото не съм изпитала болка в любовта.
Но все пак се надявам просто все още да не съм срещнала истинската и единствена ВЗАИМНА любов, но да я срещна преди да се заблудя, че вече съм я срещнала, за да не е прекалено късно за среща.