Раждаш се, развиваш се, страдаш, обичаш, опознаваш силата на една магическа реалност, а точно - любовта.
Живееш своя живот изпълнен с изненади,премеждия,много тъга,болка,щастие понякога. С течение на времето осъзнаваш какво имаш,какво нямаш,какво искаш...
Идва един ден,чиято атмосфера те кара да летиш,да бъдеш нов човек,да вярваш в това,което хората казват,че е невъзможно... Ти се превръщаш в един мечтател...
Така няколко часа,може би седмици,защо не и месеци,а вероятно години...
Това е любовта?
Може би наистина е любов, но все се питах дали някой ден ще успея да кажа край и да имам нещо, за което се боря,което ще даде смисъл на моя живот.
Събуждах се с мисълта за него,всичко беше свързано с него по простата причина,че аз май бях влюбена...
И така продължава година, щастлива ли сам?
Май не съм, а май го обичам,но странно не съм сигурна,защото любовта е магия...
Отначало аз бях прекалено влюбена и като всеки човек радващ се на нещо хубаво. Аз бях щастлива от неговите думи,които ме караха да се чувствам добре...
Така беше преди,но днес е различно...
Както винаги аз съм седнала и си мисля какво не можах да му дам,какво направих,за да казва "обичам те",а аз да не чувствам обич?
Какво направих,пак ли аз бях лошата?Какво стана,че днес макар всичко да е различно,аз не мога да кажа край?
Нима всичко се върти около него? Знам,че не е така,знам го и в този мрачен следобед четейки всички тъжни истории си мисля,че някой ден и на мене ще ми кацне любовта и тогава всичко ще се повтори може би,защото грешката както казва той , май е в мен...
Задавайки си хиляди въпроси,се питам къде е тогава смисъл на любовта,та и на живота?
Какво стана с мен?Та аз съм станала като една сянка,която не оценява доброто в хората вече?
И защо?Защо всички трябва да страдат, дори тези, които ме обичат заради него? Той заслужава ли го?
Да,аз не можах да му дам това,което тя му даде,а той твърди, че я мрази. Така казва всеки мъж,нали?
Знам и въпреки това не мога да кажа край да се запътя по пътя,който може би ще бъде осеян с рози както в приказките,може да ми даде щастие и нова обич,която обаче да не потиска моето аз... Защото аз не съм себе си, когато той е до мен... Какво следва от тази история,още години заедно и все така да казвам каквото той очаква?
Какво ще стане тогава?!?!?
Пак, тук,след една,що не две,що не три,пeт,десет години да стоя пак в този късен следобед да пиша,да си мисля,да си задавам пак хиляди въпроси.
Има ли смисъл?
Според мен няма,но не мога да кажа край!