Отново вървя по ръба.
Сърцето ми се разтуптява всеки път когато помисля за него.
Дъхът ми спира. Примирам в очакване.
Довя го южният вятър, онзи който носи полъха на любов и сладък грях.
Аз знам-той е една песъчинка.
Чакам този същия вятър да го отвее от живота ми - да ми остави спомена, за една неизживяна любов, за една сянка която пъди сладостта на съня в нощите ми.
Но той съществува той е реален - стои пред мен с потегнати ръце и чака-чака и аз да протегна своите.
Извръщам поглед. Та аз съм обвързана-моят дългогодишен приятел е до мен.
Любовта между нас отдавна е заприличала на едно увехнало цвете. Всъщност любов няма-съществува само обич взаимност, НАВИК.
Гледам и се опитвам да открия нещо, което вече го няма,но продължавам да се взирам и да търся - да търся онова което отдавна си е отишло.
А искам, ах колко искам другия който разтопи ледовете и преобърна света ми, който ми припомни какво означава да си лудо влюбен, другия в който ме е страх да повярвам да не би всичко да е лъжа.
Аз знам-не е лъжа, но е по лесно да не мисля така от колкото да се изправя пред страха да бъда с него Разум и страст.
Знам че не мога да прескоча пропаст с два малки скока и все пак - страх ли ме е да затворя страницата и да започна отначало страх ли ме е да бъда щастлива.
Искам го! Той е моята любима грешка. Страхувам се от себе си. Тръгнала бях по спокоен и равен път но се появи камъче в обувката ми което ме влудява.
Време е да затворя очи и да помечтая за всичко което ме чака и мога да имам.
А ме е страх да протегна ръце