Здравейте!От известно време чета историите и преживяванията на различни хора и реших да споделя и моята. Много дълго се колебаех дали да пиша или не,защото не съм сигурна как точно да изразя това,което чувствам и въобще това,което е вътре в мен!

Аз съм 19 годишно момиче,което не престава да вярва в доброто,положителното у хората,в красотата и любовта... Знам,че в днешно време не можеш да се доверяваш,да разчиташ на всеки и безкористно да помагаш,но за съжаление не мога да избягам от това,което не веднъж ми е изигравало лоша шега!

Но моят проблем се състои в следното: прекалено идеалистично гледам на любовта! Аз вярвам (или поне вярвах),че някой ден наистина ще срещна истинската, красивата, невероятната, изгарящата любов(колкото и банално да звучи), както  в приказките!

За съжаление не съм я срещнала и почвам малко по-малко да губя надежда!Най-странното и ненормално нещо е,че аз не съм имала досега сериозна връзка.

Смятам,че съм хубаво и интелигентно момиче,но твърде неуверено в себе си! Имам много познати и смея да твърдя истински приятели,на които страшно много държа,но... все нещо не ми достига...винаги всичко се проваля още преди да е почнало! Може би аз провалям нещата и всеки път, когато се доближа до това усещане,винаги нещо се случва и не става нищо...а пък,когато към мен някой изпитва подобно нещо, аз го отрязвам и се дистанцирам...

Нормално ли е? Знам,че е твърде пресилено да кажа,че съм отчаяна и то едва на 19 години, но... понякога изпитвам твърде силно отчаяние и безнадеждност... Не знам дали успях да опиша как се чувствам, надявам се някой да ме е разбрал и да сподели мнението си!

Благодаря предварително!