Бих искала и аз да споделя с вас моята история, която започва преди доста години. Двамата бяхме съседи, т.е. той имаше баба и дядо на нашата улица и идваше лятото при тях. Впоследствие идваше все по-често и по-често не заради тях :) Тогава аз бях на 14 г., а той на 15.

Първи той се влюби в мен, флиртуваше. Е, беше като по детски, знаете как се чувстваш когато изпитваш такива чувства за първи път. Влюбих се до полуда, но не си го признавах. Свикнах с неговото присъствие всеки ден разговаряхме двамата, бяхме повече приятели. Никой не каза гласно какво става в сърцето му, а и двамата го усещахме. Докато един ден той направи крачката - и станахме "гаджета". Слагам го в кавички, защото само така го нарекохме, а иначе продължихме по старому, разговори и такива неща. Но се появиха така наречените приятели - момче и момиче, брат и сестра, и започнаха да ни внушават разни неща. Сега се чудя какъв акъл съм имала да ги слушам. Измислиха си разни неща, че той, ще го нарека М. се е целувал с това момиче. А и аз бях една свенлива по онова време и се чувствах неловко в това положение. И така, скъсахме с гаджелъка. По моя инициатива. Даже нямах смелостта да го кажа лично на М. Това беше частта с детинството. Той идваше все по-рядко, но винаги сме поддържали връзка. Винаги сме споделяли, дали се срещахме, дали по телефона.

Бяхме си приятели, но на мен винаги ми се разтуптяваше сърцето когато го видя или чуя, на него също му личеше как не е безразличен към мен. По-късно той замина да учи в София, не се видяхме цели 6 месеца. Когато лятото се върна се видяхме, той дойде при мен. Така няколко дни и един ден той ми се обади по телефона да излезем на кафе. А аз му казах, че не ми се излиза, но може да дойде при мен и незнам как се завъртя разговора, той намекна нещо, аз също, затворихме телефона и след 15 минути на тичане той пристигна.

Бях на 18 г. завършвах училище, той на 19 г. вече студент. Без разговори знаехме,че нещата ще се получат. Обичахме се. През всичките тези години обаче се разминавахме. Когато съм срещала негови бивши приятелки, те всички ме гледат на криво. Дори една каза, че постоянно бълнувал моето име. Това го потвърждават и неговите с приятели, с които въобще не сме близки. Толкова много го обичах.

Приеха ме студентка, вече бяхме заедно, но аз някак си не знаех как да обичам. Той ми предложи да сме заедно на квартира аз отказах. За първи път имах възможността да съм самостоятелна. И много бързо ми омръзва еднаквото - става въпрос за излизане по дискотеки и т.н. а той въобще не искаше да излиза с мен. То и тогава само ме заглеждаха де. Както и да е, но след 8 месеца безоблачна любов и неземно щастие от моя страна започнахме да се караме. Аз исках едно, а той друго. Дойде вечерта, която искам да върна назад дори след толкова години.

Ходихме на кафе с негови приятели - и те двойка. Те решиха да си тръгнат, щели да ходят при момичето да се усамотят. А ние бяхме седнали на кафето буквално преди 15 мин. И той, моя, реши, че и ние трябва с тях да си тръгнем, вместо да останем на кафе и да се видим, щото иначе нямаше къде, у нас - нашите, у тях - техните. И така тръгнахме си, а беше 22 часа. Изпрати ме. Искал да гледа шоуто на Слави. Аз започнах да натяквам, че не сме много време заедно, че искам повече време за нас. Той ми каза, че вечно нещо капризнича. Скарахме се и той каза КРАЙ. Тръгна, но аз го догоних. Целуна ме за последно. Някак си го навих да дойде поне утре, нещо трябваше да правим, не си спомням какво точно. Той обеща.

Легнах си с надежда. Но така и не дойде. Бяхме заедно само 9 месеца като гаджета, но от 6 години приятели. След това ту той правеше опити да се съберем, ту аз. Винаги се разминавахме. Веднъж се срещнахме и той ми предложи да отидем на кино на следващия ден. Казах му, да ми се обади сутринта, че този ден ще се прибирам вкъщи.

Студенти бяхме в друг град, не в родния. Чаках, не ми се обади. Качих се на влака. И толкова ме е яд. Точно тръгна влака и той ми се обади. Купил билети. Нямаше как да сляза. И така дните се нижеха - той по своите задачи, аз по моите. Чувахме се по телефона. Но не успяхме да се срещнем. Минаха години - той си имаше приятелки, а аз приятел. Но винаги сме се търсели и споделяли болките в душите. Минаха 4 години.

Сега съм на 25 г. и още ме боли за него, още когато го видя не зная къде се намирам, опитвам се да го забравя, но все още се появява в съня ми, макар да се опитвам да не мисля за него.

От 3 години има сериозна връзка. Прати ми смс да не се чуваме вече и да не си пишем - това беше преди година. И спряхме. Въобще не си общуваме, той живее вече в друг град със своята приятелка. Аз също си имам сериозен приятел от 5 години, когото много уважавам, но зная, че съм изпуснала голямата си любов.

Просто исках да споделя с някого. Наскоро го видях и още не мога да преодолея яда си, че така се получиха нещата. Моля за вашите коментари. Дали ще мога някога да го забравя? Дали са остатъчни чувства или наистина съм се разминала с истинската си любов?! А и в очите му прозират моите въпроси и чувства. Може би и той се пита същото, но каквото било, било.

А аз все пак тайно се надявам някога животът да ни завърти и да се съберем.