Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Любов
Прекалено много го обичам...и това ще ме съсипе
От: Емили, 07.04.2008
Здравейте!
Искам и аз да споделя моята история и това което ме измъчва.
Аз съм на 20 год. и преди година и половина се запознах с един наистина невероятен човек!
Бяхме колеги...или по точно той ми беше нещо като шеф.Отначало всичко беше просто на шега...аз си имах приятел той също беше обвързан.С течение на времето обаче аз усещах,че почвам доста да хлътвам и след време (няма да изпадам в подробности)двамата се събрахме.
Бях най-щастливата на света особено като се има впредвид,че за 1-ви път през живота си се влюбвам до такава степен!И ето вече почти година сме заедно...всичко вървеше повече от идеално.
Разбирахме се много,имахме си доверие,не се карахме,имах връзка мечта.Но въпреки всичко някои минали и настоящи неща почнаха да ни правят лоши шеги.
Преди няколко год баща му е починал и това нормално се е отразило много на живота му,а сега и един друг член на семейството му е болен...става въпрос за леля му,която е болна от рак.Това повярвайте ми го съсипа тотално.Болно ми е да го гледам как се измъчва,а аз по никакъв начин не мога да му помогна.
Разбира се почнахме не бих казала точно да се караме,по скоро да си намираме поводи да се сърдим един на друг...полагам всякакви усилия да не се стига до скандали защото аз самата от дете съм имала проблемно семейство и това е последното което бих направила т.е. да се карам с него.След всичко което му се случи той изгуби всякакъв стимул за живот.
Единствените неща които го вълнуваха са това да свърши работа, да излезе с приятелите си,да изпие няколко бири,да забрави за проблемите си да се прибере и да заспи и така всеки ден.
Не ми е леко да го гледам така и колкото и да се опитвам да му говоря той не иска да се осъзнае.
Едва на 22 год е...карам го да учи,да си намери по свястна работа,да вземе живота си в ръце защото той фактически е мъжът в къщата и той е този който трябва да помага и да подкрепя семейството си,но уви няма никакво развитие,а само един омагьосан кръг в който се въртим и от който няма никакво измъкване...и седя и плача и се чудя какво бъдеще ще има този човек и къде е моето място?
Безкрайно много го обичам,но понякога имам чувството,че вместо да му помагам аз го натоварвам още повече,а не мога да се разделя с него защото имам нужда от него и той от мен!
Мога единствено да се моля всичко да се нареди и отново да сме щастливи....както отначалото!!!!
Искам и аз да споделя моята история и това което ме измъчва.
Аз съм на 20 год. и преди година и половина се запознах с един наистина невероятен човек!
Бяхме колеги...или по точно той ми беше нещо като шеф.Отначало всичко беше просто на шега...аз си имах приятел той също беше обвързан.С течение на времето обаче аз усещах,че почвам доста да хлътвам и след време (няма да изпадам в подробности)двамата се събрахме.
Бях най-щастливата на света особено като се има впредвид,че за 1-ви път през живота си се влюбвам до такава степен!И ето вече почти година сме заедно...всичко вървеше повече от идеално.
Разбирахме се много,имахме си доверие,не се карахме,имах връзка мечта.Но въпреки всичко някои минали и настоящи неща почнаха да ни правят лоши шеги.
Преди няколко год баща му е починал и това нормално се е отразило много на живота му,а сега и един друг член на семейството му е болен...става въпрос за леля му,която е болна от рак.Това повярвайте ми го съсипа тотално.Болно ми е да го гледам как се измъчва,а аз по никакъв начин не мога да му помогна.
Разбира се почнахме не бих казала точно да се караме,по скоро да си намираме поводи да се сърдим един на друг...полагам всякакви усилия да не се стига до скандали защото аз самата от дете съм имала проблемно семейство и това е последното което бих направила т.е. да се карам с него.След всичко което му се случи той изгуби всякакъв стимул за живот.
Единствените неща които го вълнуваха са това да свърши работа, да излезе с приятелите си,да изпие няколко бири,да забрави за проблемите си да се прибере и да заспи и така всеки ден.
Не ми е леко да го гледам така и колкото и да се опитвам да му говоря той не иска да се осъзнае.
Едва на 22 год е...карам го да учи,да си намери по свястна работа,да вземе живота си в ръце защото той фактически е мъжът в къщата и той е този който трябва да помага и да подкрепя семейството си,но уви няма никакво развитие,а само един омагьосан кръг в който се въртим и от който няма никакво измъкване...и седя и плача и се чудя какво бъдеще ще има този човек и къде е моето място?
Безкрайно много го обичам,но понякога имам чувството,че вместо да му помагам аз го натоварвам още повече,а не мога да се разделя с него защото имам нужда от него и той от мен!
Мога единствено да се моля всичко да се нареди и отново да сме щастливи....както отначалото!!!!
