Беше толкова отдавна, но все още гори в сърцето ми. Той се влюби първи в мен. Бяхме деца - аз на 14г., той на 15 г. По цял ден бяхме все заедно, споделяхме си всичко. Беше ни добре един с друг, макар нито той, нито аз да разкривахме чувствата си. Докато един ден той призна пред мен и поиска да сме заедно.

Може би съм била дете, не знаех как да реагирам, но уж казах да, пък после му казах, че не искам да имаме такива отношения. А отвътре изгарях за него. Е, имаше и \"доброжелатели\", които ме убеждаваха, че бил луда глава, че бил много поривист, див, груб. Но аз знаех, че не е така.

Просто имаше моменти, в които той избухваше, защото семейството му бе в развод и това се отразяваше и на него - знаете, непрекъснати скандали между баща му и майка му. Както и да е. Минаха години, той бе приет студент. Винаги през това време се виждахме и си споделяхме.

Когато станах на 18 г. най-накрая се срещнахме истински. Нещата се получиха този път. Изживях най-хубавите 9 месеца от живота си. Всеки ден сърцето ми туптеше от щастие щом го видех, прибирах се с усмивка на лицето. Но имаше и някои недоразумения. Той каза, че много съм мърморела, все нещо ми е било криво. Аз не се бях научила да правя компромиси. Той бе прекалено горд за някои неща.

Разделихме се с целувка. Продължихме обаче да се търсим един друг по телефоните, не прекъснахме общуването си. Ту той ми каже, че ме обича, но ще бъде извън града, ту аз ще вметна нещо, но той няма да дойде, защото си има приятелка.

Разминавахме се много пъти. Аз с друг, той с други. Времето минаваше. Винаги нещо чаках и се надявах, че ще оправим отношенията си. Така около 9 години. От 2 години той си има сериозна приятелка, а аз приятел. Прати ми смс да не му се обаждам вече. Замина за да работи в друг град. Оттогава не поддържаме връзка, но всеки ден мисля за него.

Знам, че той е моята истинска любов, щом след 9 години не мога да го забравя, и щом го видя адреналина ми се покачва, корема ме свива. Някой ако има опит нека сподели с мен начин как да го забравя.

Опитвала съм толкова пъти. Казвала съм си да не мисля за него, лъжех се, че го идеализирам, че не е реално, но не. Просто го обичам, а той въплъщава в себе си всички тези неща, които търся в мъжа.

Преди 2 седмици го мернах за миг, когато отмина с колата, с приятелката си. Изгарям отвътре. Но не мога да кажа, че ме връхлетяха старите чувства, защото и когато не го виждах цели 2 години, тези чувства бяха с мен, все още има вечери, когато го сънувам и винаги когато си помисля за него, сякаш нещо ме стяга за гърлото и се опитвам да не заплача за това, че го загубих, че се разминахме, и че никой от двамата не се помъчи повече за да запазим любовта.

И макар отдалеч, аз виждам и в неговите очи въпросите които аз си задавам, виждам неговата обич, затворена в сърцето.

Така ли е трябвало да стане, или ние сгрешихме?!