Здравейте, момичета! Искам да споделя тази история с надеждата преживяното от мен да помогне на някоя от вас в случай на нужда.Освен това, чувствам вътрешна нужда да ви разкажа случилото се, а вие с вашите коментари да ми помогнете да погледна ситуацията отстрани.

И така, започвам.В началото на април хванах моят мъж в изневяра.За пояснение- с него живеем заедно от почти шест години, обичаме се, сексът ни е страхотен,но имаме своите проблеми.Някои от които ми изглеждаха непреодолими. Истината е, че напоследък / през последните 6 месеца/ отношенията ни се влошиха сериозно- дотам, че аз сериозно обмислях раздяла. За него-не знам. Когато сме заговаряли на тази тема, е бил категоричен, че иска да останем заедно.И така- поне месец преди да го "изловя", усещах присъствието на трети човек в нашата връзка, но нямах никакви реални доказателства за това.

За всяко отклонение от обичайното си поведение той имаше готов отговор. Питах го няколко пъти има ли друга, влюбен ли е, увлечен ли е, обича ли...но той естествено, се държеше като партизанин на разпит.Но аз винаги съм била убедена, че истината рано или късно излиза наяве. Разбира се, за пореден път се уверих в това.

Една вечер той закъсня много. Опитах се да се свържа с него, но той напук изключи и трите си телефона. Легнах си. Той се прибра посред нощ ужасно пиян.И ми обясни, че ще откъсне главата на любовника ми.В изблик на ярост заби юмрук в стената/ все още ръката му не е оздравяла напълно/.Останах изумена, защото той прекрасно знае, че съм моногамна до мозъка на костите си и че ако имам друг мъж в живота си, той ще е първият, който ще научи. Под достойнството ми е да се крия като мишка по кьошетата и да треперя някой да не ме види.

В първия момент реших, че някой "доброжелател" му е напълнил главата с глупости. После нещо ми просветна.Всичко необяснимо вече имаше обяснение. Усетих го. Сложих любимия да нанка и отворих съобщенията в единия му телефон.

И естествено, намерих едни много нежни послания от неизвестна девойка, с която, изглежда, ги свързваше нещо много повече от невинно познанство.В първия момент не почувствах никаква емоция. Съвсем хладнокръвно и методично и писах/от моя телефон/, че вече знам за нея и за техните отношения и че ако е точна мадама и иска да ми каже нещо, аз съм насреща. Ако не- да е жива и здрава и толкоз.Няма защо да ви казвам, че тази нощ не спах.

На сутринта,вече в състояние на сериозен шок, осъзнала ясно случващото се, тръгнах за работа. И за моя изненада получих смс от непознатата, която ме уверяваше, че не е правила любов с мъжа ми,че за него тя е временно увлечение, че аз трябва да се направя, че не знам за това, иначе ще го загубя и т.н.Аз й отговорих, че при всички случаи ще разговарям с него, защото ситуацията ме касае пряко и че за мен истината винаги е била нещо, което мога да понеса без излишен драматизъм. Писахме си до обяд почти едно и също- тя:моля те, той е влюбен в мен, но не го оставяй, имам мъж до себе си, не мога да съм с твоя.Аз:не мога и не искам да живея в лъжа, искам от него истината и тогава ще реша какво да правя.

Не бях в състояние да работя. Шефката ми е разбран човек- казах й, че ми е много зле, тя ме освободи и аз тръгнах към вкъщи.Господи, как вървях!!!! Исках да се просна на земята и да завия като куче от болка, едва- едва местех краката си, имах чувството, че сърцето ми не може да издържи тази болка, че ще се пръсне и че ей- сега, за щастие, ще умра.Въздухът не ми стигаше, устата ми беше пресъхнала, не можех да преглъщам, вървях като слепец.Е, не умрях.

Довлякох се някак до леговището си, затворих се и ревах с глас- часове наред.За това, че вече не съм обичана, за това, че той е влюбен в друга, за това, че съм била лъгана,за това, че целият ми свят се срути отведнъж.В един момент си заповядах да се стегна и започнах да мисля- а сега?

Откъде да започна и как? И в този момент получих отново смс от нея- пишеше ми, че цял ден и тя плаче и че не може да се успокои. Домъчня ми и за нея, и за мъжа ми.За това, че, както тя ми обясни, се обичат много, пък няма как да са заедно. Нов удар за мен- къде е увлечение, къде е обич- разлика от земята до небето. Нищо, рекох си, човешко е- всеки може да се влюби и да обикне друг.

Човек не е виновен за чувствата, които изпитва или които вече не изпитва. Изпитах неясна благодарност към непознатото момиче за неговата искреност- представих си колко трудно й е било да отговори на онзи мой първи смс, но го направи. Вечерта моят се прибра веднага след работа. Тя го беше вече осведомила за развитието на нещата.

Прибра се блед, нещастен и съсипан. Гушна ме мълчаливо. Аз поисках разговор. Казах му- тя не е виновна, че е влюбена в тебе. И ти не си виновен, че си влюбен в нея. Твоята вина към мен е, че не постъпи мъжки. Че кри и лъга, а не ми каза истината в очите.От лъжата ме боли повече, отколкото от всичко друго.Аз съм човек, била съм влюбена, разбирам какво е- щях да те разбера.

Обичам те и искам да ти е добре.Няма смисъл да страдаме и тримата. Аз съм силна, ще се справя.
Той: тя не е нищо важно за мен. Обичам тебе. Искам да съм с тебе. Увлякохме се, без да сме го искали. Не ти казах, защото знаех, че ще ми мине, не исках да те наранявам.
Аз: ок, и сега какво?
Той: няма да се виждаме и няма да се чуваме повече.
Аз: не давай неизпълними обещания, щом имате чувства един към друг, това е невъзможно- за преодоляването трябва време.
Той:не, ще видиш.

Това, разбира се, е нашият разговор, предаден съвсем схематично- той ми разказа как са се запознали/ по стечение на обстоятелствата им се е налагало да се срещат често/, как е започнала връзката, защо е започнала, призна, че най- голямата интимност, до която са стигали, е целувка, защото тя е мюсюлманка и за нея т.нар. извънбрачен секс бил пълно табу и т.н и т.н.

Пет дни по- късно настоях да я видя- исках да разбера с какво ме превъзхожда визуално.Чисто емоционално знаех с какво- ние бяхме в труден период, в разговорите с нея той е намирал съчувствие, разбиране и утеха, тя е гледала на него като на мъж, галела е самолюбието му, а аз понякога се държах като зла вещица,вбесена от невъзможността ни да говорим на един език.Той ме заведе при нея. Аз се усмихнах, казах й името си и подадох ръка за поздрав- тя я пое набързо, погледна ме и извърна глава, изчервена до уши. Видях, че е притеснена, пожелах й лек ден и излезнах.

Седнахме с него на кафе и моите предателски сълзи рукнаха- господи, колко хубаво ми се стори това младо момиче.Тя- на 26, аз- на 33. Сложих си черните очила и в душата си вече знаех- не, скъпи мой, тя не е увлечение, тя е любов.Олекна ми- знаех със сигурност, че ми предстои раздяла. Егото ми беше супер сринато, чувствах се като последното грозотило.

Реших да живея, както мога, а времето само ще покаже какво предстои от тук нататък. Две седмици моят мъж се скъса да ми доказва обичта си.Опитваше се отново да спечели загубеното доверие. Напразно- хванах го в поредната лъжа, свързана с нея. Стана ясно, че на мен говори едно, а на нея- друго, че хем иска питомното, хем дивото. Този път реших на всяка цена да разбера цялата, ама цялата истина.

Не се колебах- писах на девойката отново, настоятелно я поканих да пием кафе, обясних й защо. Тя се оказа достойно момиче- събра целия си кураж, срещна се с мен, два часа си говорихме. Казах й, че понеже той няма кураж да каже истината, че лъже и мен, и нея, е по- добре да седнем като разумни и зрели хора, да си изясним нещата и всеки да поеме в посоката, която реши.Казах й, че всяка истина мога да понеса, но че лъжата и недоверието ме убиват.

Той не ме разбра, тя ме разбра- не ми спести нищо.Каза, че го обича и че той я обича, но че не са правили секс/ не че тази техническа подробност от емоционалната им връзка имаше вече някакво значение/. Каза, че той иска да е с нея, но тя не може да загърби семейството си, че ако му каже, че се отказва от всичко и всички заради него, той ще предпочете нея. Кръв ми прокапа от сърцето, но се усмихвах.

Казах й- виж, ако можете, изживейте си любовта. Където са двама, няма място за трети. Няма да ви преча- ако той те обича наистина, нищо друго няма значение- аз не искам той да е с мен от съжаление или от чувство за дълг, а в сърцето си да носи тебе.Той е свободен човек, не е моя собственост, след като не ме обича вече, негово право е да потърси щастието си при друг човек. Мое право - също.Тя ми разказа още много други неща- какво намират един в друг, как се чувстват заедно и т.н. Много болезнен беше този разговор. Но и целебен.

Най- близкият ми човек, онзи, който чувствах като част от себе си, ми заби нож в гърба с лъжите си, а тя- съперницата, ми превърза раната.Ирония на съдбата, а?! Естествено, последва друг разговор с него. Говорех аз. Казах- прави каквото ти искаш, живей както ти искаш, бъди с която ти искаш- под един покрив сме, но аз няма да участвам повече в този филм. Ти си свободен човек, аз- също.Не е необходимо да ме лъжеш повече- нищо няма да те питам.

Ако искаш да споделиш нещо- съм тук, ако искаш помощ за нещо- съм тук.Ти за мен си оставаш много специален човек. Но няма да ти натрапвам нито интереса си, нито помощта си.Ако можеш- изживей си любовта, ако не можеш, жал ми е за тебе.

След този разговор/ преди две седмици/ и след още една почти безсънна нощ, се събудих нов човек. Бях бодра, изпълнена със сили, бях отново аз- слънцето отново грееше, отново ми се ходеше на работа, отново имах желание да бъда хубава, да се обличам добре.Живееше ми се. Промяната ми явно е била очевадна.

У дома се шегувах, държах се с него като с любимия си брат, смеех се, закачах се и на душата ми беше толкова светло и толкова спокойно, че сякаш се родих за втори път.За нищо не го питах, за нищо не исках обяснения.Моят Дон Жуан очевидно се стресна. Започна често- често да ми се обажда, докато съм на работа, кани ме на кафе в работно време, прибира се съвсем навреме у дома, ухажва ме по всички правила, правим суперготин секс/ изобщо нямам скрупули за физическите си нужди и за това, че ги запълвам с него/.

Уверява ме, без да съм го питала, че е осъзнал, че е изпитвал към нея не обич, а тръпка, която е почти изчезнала вече, че сега гледа на нея като на приятелка, а не като на жена, че няма интимности межд тях и т.н. И как няма да изчезне тръпката, като " забранения плод" изобщо не му е забранен, а напротив- насърчавам го да си хапва от него до пресищане, ама той се дърпа.

Междувременно- получих покана за кафе от " съперницата". Пихме кафе.Тя ми каза, че иска да се виждаме, защото съм станала част от живота й и съм й допаднала като човек, че е преосмислила нещата и е решила, че наистина обича моя мъж, но че няма силата да се справи с неговия характер, че по неговите думи, аз съм тази, която го е "вкарала в пътя" , че всъщност разбрала, че той обичал мен в пъти повече, отколкото нея и т.н. На мен ми стана смешно и й казах- добре де, една от основните пречки- тоест аз, вече не е пречка. Абе, хора, защо не се възползвате от шанса,...пък те- не щат.

Щели да са приятели. Тя искала само отвреме- навреме да го вижда и да го чува. Казах й да го вижда и да го чува колкото й душата иска. Че това си е тяхна работа, която по никакъв начин не ме засяга.После тя ми се обажда за кафе още веднъж и още веднъж. Днес отново. Харесвам я и я уважавам за куража и искреността й. Имам чувството, че я познавам от сто години. В момента сме почти приятелки. Тя ми разказа почти целият си живот, сподели много лични неща.А аз съм благодарна, че животът ме срещна точно с нея в качеството на съперница- ако беше някое тъпо, разглезено създание, щях да се пукна от яд. Тя е и умна, и хубава и както казах през сълзи на мъжа ми, след като я видях за първи път- браво, проявил си страхотен вкус.

Момичета, не знам какво ще стане оттук нататък.Размишлявах дълго и спокойно, след като шока и болката ми отминаха и след като разбрах всичко. Засега категорично мога да кажа едно- душата ми е свободна, няма злоба, няма ревност, няма болка- повярвайте, чувствам се отлично.

Видях мъжа си с други очи. Осъзнах какво го е подтикнало към тази емоционална близост. Разбирам го.Не го обвинявам за чувствата, които е изпитвал или изпитва към нея.Мадамата си заслужава- ако бях мъж, сигурно и аз щях да се влюбя в нея:-))))

Простила съм му от цялото си сърце за лъжите- не всеки е длъжен да може да казва винаги истината, не всеки е длъжен да я приема така, както я приемам аз.Това, че на мен ми се иска така, не означава че светът ми е длъжен с нещо. Хората са различни, всеки приема нещата по различен начин.Ще ви призная нещо, което не смея да кажа на глас- след случилото се изпитвам към мъжа си оная тръпка, която изпитвах в самото начало на връзката си. Бях престанала да гледам на него като на истински мъж, а на себе си- като на истинска жена.Бяхме в борба за надмощие- кой кого ще пречупи и ще промени.

Естествено- с идеята да го усъвършенства:-))Господи, колко глупава съм била- та аз съм можела да му вадя душата с памук, още повече, че той до неотдавна беше луд по мен. А аз нахлузих желязната ръкавица. Сега тепърва се уча да бъда жена,а не командир на отделение. Бележа успехи. Не натяквам, не мрънкам, не изисквам, не вдигам скандали- в момента съм нежна като котенце.Колко лесно било така.Той ме гледа с погледа отпреди, нощем ме гушка, както преди, като излизаме някъде, ми държи ръката като ученик, отново ме целува внезапно посред бял ден на улицата.Чувствам се по- обичана и по- желана откогато и да било.Не говорим за станалото. Споменаваме нейното име, когато аз или той сме пили кафе с нея и си предаваме много поздрави.

Не знам- аз ли съм ненормална, че реагирах така на случилото се или наистина твърде много го обичам, щом съм съгласна да е с друга, само и само да му е добре???

Май ще се окаже вярна максимата, че ако обичаш някого истински, трябва да го оставиш свободен- ако се върне при тебе, те обича истински, а ако не се върне....ясно.

Дано не ви отегчих много. А ако съм ви отегчила- върнете ми го тъпкано в коментарите си:-) Чакам ги и с трепет, и с мъничко боязън:-)Вие сте на ход:-)