… а бях толкова щастлива, никой и нищо не можеше да попречи на тази любов, беше най-истинското, най-сладкото и изпепеляващо чувство което познавах, даваше ми криле, вярвах в чудеса, бях себе си, бях силна ...

Бях търпелива, чаках и жадувах за деня когато ще бъдем само двамата, без излишният трети човек. Този ден така и не дойде, но по-лошото е, че аз продължавам да тая празни надежди, вярвайки сляпо, че ТОЙ е моята половинка, че ТОЙ е всичко от което се нуждая за да бъда щастлива, че ТОЙ ме допълва. Страх ме е от мисълта, че никога няма да срещна друг като него!

Когато се срещнахме за първи път и двамата бяхме заети, той с 5 годишна връзка, а аз с 3 годишна. Влюбването беше моментално, от пръв поглед, и двамата го знаехме. На него не му отне много време за да приключи с тогавашната си приятелка, той отдавна си знаел, че тя не е жената, но при мен нещата бяха по-различни ... аз си мислех че вече бях открила човека с главо Ч, бяхме си направили планове за съвмесното ни бъдеще, но колко много съм се лъгала. Осъзнах, че той не ме правеше щастлива, не ми даваше това от което имах нужда, просто си бяхме удобни, чудесни съквартиранти без разправии, без страст, без каквито и да било чувства.

ТОЙ ме чакаше, и той като мен вярваше, че сме създадени един за друг, но аз не можех ей така от раз да сложа край на връзката си. Обещавах, заричах се, а ми беше толкова трудно да нараня другият, не исках да мисля само за себе си, исках раздялата да е възможно най-безболезнена за него ... и тук ми беше грешката!

Омръзна му да ме чака, не искаше да е сам, мислеше че го лъжа и че никога няма да събера смелост да напусна приятеля си. Започна да излиза с друга, а продължаваше да доказва любовта си на мен. Въпреки появата на другата, ние и двамата знаехме че това между нас е истиско, че ще бъдем заедно някой ден и че цялото това чакане си заслужава, че е само въпрос на време и ще бъдем истински щастливи, но ...

Но непредвидимото се случи ... с нея се познават от няма и 2 месеца, но сега тя е бременна и ще се женят! Шок за мен ... сякаш някой ме шамароса с такава сила, че падайки на земята сега ми е трудно да се изправя, а и да се изправя, незнам накъде да поема ...

… напуснах приятеля си, не мога да съм с него, не мога да се преструвам, а и той заслужава да срещне жена, която истински ще го обича, а не като мен ...
Объркана съм, не знам каква поука да си извадя от всичкото преживяно,какъв е урокът тук, аз ли сгреших, така ли е трябвало да стане, но защо? Защо трябваше да позная Любовта, а сега да се чудя как да забравя за нея? Толкова много въпроси в главата ми и нито един смислен отговор! А вярвам че всяко нещо се случва с причина и не е случайно.

... а ТОЙ продължава да ме търси, да ме иска, да говори същите нежни и сладки неща, но нали вече е направил избора си ... защо продължава? Аз съм била причината, не спирал да мисли за мен, сънувал ме, липсвала съм му ... и така не ме оставя на мира. Иска ми се да прочета мислите му, да разбера какво се случва в съзнанието му, с чувствата му ...

Знам,че трябва да го забравя, че времето лекува, че някой ден може би ще срещна друг, но за мен е важно сега ... СЕГА, настоящето, когато се чувствам нещастна, самотна, не желана, изоставена, с разбито сърчице, с приятели които не ме разбират и ме упрекват, че не съм знаела какво искам !

Радвам се, че има такъв форум в който да излея мъката си ... всяка една от нас е преживяла любовно разочарование, и знам че ще ме разберете какво ми е в момента. Има една песен на Alicia Keys, в която се пее, че „разбираш какво е любовта когато я изгубиш” ... коварно, но факт.