Здравейте на всички!
Ето и моята история.
Досега всичките пъти в които съм се влюбвала са били светкавични.Всеки път,в който съм била влюбена в някой само при срещата с него,при един поглед изтръпвах цялата и бях сляпа за всеки недостатък.

Но този път не се случи така.Влюбих се в своя колега,който познавам от 7 години(и който не е българин),но никога не сме били особено близки-просто работихме на едно и също място.Преди една година обаче изведнъж станахме големи приятели,а после и съответно партньори.

Той страшно много ми допада,забавен е,и е моят \"идеал\",имам желание да прекарвам цялото си време с него,защото ми е изключително приятен,спокоен...,но се страхувам от това,че за разлика от другите ми бивши,когато го видя нямам усещането,че ще припадна от вълнение,просто искам да го прегърна,защото така се чувствам добре.(не че страст няма,има и то в излишък :),но не получавам онова сърцетряскане..както беше до сега)

За първи път съм способна да оценя положителното и отрицателното и за първи път всичко ми харесва.Плюс това той за мен е и най-добрият ми приятел и утеха,когато съм тъжна.

Аз много го обичам и си мисля че това е едно своеобразно израстване,и може би вече съм се научила да правя една по-ясна преценка .Аз не исках да се влюбвам,но с времето любовта сама дойде.Плюс това споделяме общи цели и мечти.Сякаш до сега не съм била жива-никой не съм обичала така.

От друга страна ме привлича и това,че сме различни,израснали сме по различен начин в различни страни

Мислите ли,че има за какво да се тревожа или просто понякога любовта идва полека?