Здравейте на всички. От скоро посещавам сайта и днес реших да разкажа и своята история. Бях на 16г когато се влюбих /или поне така си мисля/ в един мъж. връзката ни продължи доста години, като в началото всичко беше перфектно, но постепенно нещата вървях все по зле и по зле. Докато един ден не разбрах,че той всъщност е женен. преглътнах и това - нали го обичах. Но вътре в мен нещо се преобърна, не бях същата, не тръпнех при срещите ни, охладнях към него. Точно тогава срещнах НЕГО. Любовта на живота си. Така го наричам, той е любовта, която кара всичко в мен да гори.

С него нещата се случиха за 24 часа, просто като го погледнах разбрах,че искам да съм с него, искам да бъда винаги до този мъж. Така и стана. Връзката ни се разви скорострелно, като вихрушка,която идва и нищо не е в състояние да я спре - това е любовта ни и до днес, но ......... тук идва и лошото. Много хубаво не е на хубаво - вярна е тази приказка. Той е доста по-голям от мен, и спокойно ако ни видите заедно може да си кажете - ето виж баща и дъщеря :)

Това ни е проблема. Разликата в годините, която него го притеснява безумно. Така подчинена на разума преди две години казах КРАЙ.
Той разбира се, не се опита да ме разубеди защото знаеше, че това решение е правилното, разумното - другото просто е емоция, романтизъм и невъзможна любов. През тези две години се срещахме от време на време за по кафе, всеки приказваше нещо за да запълним времето,което си бяхме отделили за да се срещнем.

Един ден той ми каза: Има друга! Бях като......попарена е слабо казано. не,че няма право но.........заболя ме. Усмихнах се и казах: Ами браво, дано този път да е ТЯ - истинската. Тръгнах си за вкъщи. Бях с колата - карах а като че ли не виждах пътя. Спрях на светофара и при мен дойде едно дете да иска пари - отворих си портмонето дадох му 5лв, а то милото са зарадва така, сякаш му подарих света в шепа. Толкова ми стана тъжно в онзи момент - помислих си \"божеееее какви проблеми имат хората, нямат храна,вода топла завивка, а аз за един мъж съм се тръшнала\". Но всъщност осъзнах, че този мъж за мен е въздух, храна вода......живота ми е той.

След две седмици може би, телефонът в офиса звънна, вдигнах и чух гласа му : здравей как си?
По инерция отговорих: Добре а ти?

Поиска да се видим, беше се разделил с приятелката си, не можел без мен, обожавал ме......

Нещата тръгнаха по стария познат начин - срещи, вечери, любов, романтични пътувания, но докога..........

Не знам. Майка ми ми казва,че си губя времето,че ще се събудя един ден на 35 или 40 и ще осъзная това, но ще е късно......постоянно ми говори, че трябва да прекъсна тази невъзможна любов, но...не мога. Хора не мога да избягам от това чувство, от любовта си, не мога просто.
Какво да правя? И аз не знам всъщност.

Днес той има рожден ден. ще се видим, ще вечеряме, после ще ме изпрати до вкъщи, ще ми каже,че ме обича и че съм най-прекрасното същество на света - а аз ще хвърча пак в онези розови облаци от които все някога май ще трябва да сляза.
Обичам го и не знам какво да правя с живота си.

Написах моята история, и дано да помогна на момичета в моето положение да си извадят поука и да мислят преди да се впускат в такива изживявания.