Разбрах какво имат предвид,когато казват,че това което не те убива,те прави по-силен.Винаги ми е звучало \"като манекенска сентенция\"-една от онези изтъркани фрази,които явно им преподават след час по маникюр с цел да изглеждат по-малко тъпи.Както някой ги наговаря,че Пауло Коелю е любимият им писател,а чувството за хумор е най-важната черта на мъжете.А всъщност любимият им \"писател\" е онзи,който пише упътването за ползването на солариума,а единствената важна черта на мъжете бе броят  на сметките им в банките.Както и да е.Мисълта ми беше за усещането след любовно разочарование.

В първите няколко дни плачеш и се тръшкаш,но знаеш прекрасно,че това е най-леката фаза,защото в нея изразяваш някак емоциите си.И знаеш,че гадното предстои.Два-три дни след това вече сълзите секват и се настанява празнотата.Чувстваш,че любовта сама по себе си е изпълвала целия свят със смисъл и живот.

Тялото ти е като къща,която е била бомбардирана-все още стоиш изправен,но си покосен непоправимо на много места.Случайните минувачи го виждат,а обитателите се страхуват че къщата ще се срути всеки момент.

Страховете обаче са голямото ми предизвикателство.Вече не се страхувам толкова от страха.Преодолявала съм го много пъти и знам как да го направя отново.А и инстинктът ми за самосъхранение е доста силен.Няколко дни след чувството на тотална празнота и сковаващ страх започнах малко по малко,без излишен напън и нетърпение,да възстановявам хармонията си.Дори не се стараех.И постепенно започнах да мисля за него по-рядко и все по-рядко.

Спрях напълно да слушам депресарските мегалюбовни песни.И сълзливите истории вече ме дразнеха-открих комедиите,екшъните.Е,сутрин не се събуждах с чувството,че под прозорците ми цъфтят рози и не чувах цигулки с прескръцването на снега под ботушите ми.Хората не ми изглеждаха вече добри,улиците не ми приличаха на пътечки в Тайна градина.Кафето не беше с вкус на рай и не изпитвах желание да му звънна.

Всичко беше по-просто и напълно прозаично.Най-красивото нещо в това,че превъзмогнах него и нуждата ми от него,бе силата,която ме обзе.Чувствах се стабилна,здрава,самоуверена.Напираха желания да постигна това и онова,да променям,да действам,да се развивам.Само не и да изпитвам.

От това ме беше страх.От време на време пристъпваше изкушението да помисля за него,за всичко,което обичах в него,за момичето,което бях,когато бях влюбена в него.Но с новата си сила изтласквах за части от мига тези сладки мисли.Съзнавах,че това ново момиче в мен не е по-добро от предишното.Не и по-лошо,но някак по-безсмислено за света.

Всеки втори на Земята е съсредоточи в меркантилните си цели,материалните си желания и идеята,че най-важното е сам той да е щастлив.Започнах да ставам все по-обикновена.Преди мечтаех да направя друг щастлив,сега се раздавам когато успявам да правя себе си щастлива.Но така или иначе силата,която придобих,след като преживях края и разочарованието от така наречената ми връзка,ме допингова.

Смешно е,но дори в дребните неща станах по-жилава и безчувствена.Като покупката на поредния чифт обувки например.Преди не можех да успя на хубав чифт обувки.Влизах в магазина,набелязвах най-готиния модел,слагах го на крака си,позволявах си да съм лудо влюбена в него в продължение на около 3 минути,представях си как танцуваме заедно и не издържах на изкушението от тази покупка.

Е,може би напоследък нямам нови красиви обувки,но имам гордостта да знам,че и боса,и гола,и сама имам достатъчно причини да вярвам,че пак ше бъда необикновена някой ден.И ще имам най-красивия чифт обувки на света...

Вярвайте и търсете любовта навсякъде около себе си,а разочарованията приемайте с гордо вдигната глава..!