Бях на седемнадесет, когато срещнах първата си любов. Не беше любов от пръв поглед,не...Бавно и постепенно заобиквах това момче.Бяхме още гимназисти. Той беше година по-малък от мен.

При първата ни среща изглеждаше някак тъжен, унил, омърлушен. Бяхме голяма компания, тръгнала да отпразнува първия(за мен единадесети, за него- десети) учебен ден.

Бяхме малки и закачките бяха нормални- срещи по коридорите в гимназията, "поздрави", предадени по трети хора...Неусетно станахме неразделни. Всеки учебен ден, всяко междучасие бяхме заедно.

Всяка събота и неделя Морската градина ни "приютяваше"- тя пази толкова спомени, толкова усмивки, толкова влюбени сърца са откривали и ще продължават да откриват обаянието и. Градината пази всяко обещание, всеки мил жест.

Две години от животите ни минаха като миг. В края на дванадесети клас аз кандидатствах. Успешно положените изпити, усилията и трудът, които вложих, дадоха желания резултат- Софийския университет.

Насред центъра на Варна, в края на юли месец, след разговор по телефона- аз се разревах. Може би някой от минувачите си е помислил, че не са ме приели, напротив- бях приета. Плачех за Него. За това, че ще трябва да бъдем разделени цяла година.

Година, която ме плашеше, след която не знаех дали ще сме заедно, дали дадените обещания ще бъдат изпълнени...Заминах и открих един нов свят. За първи път живеех толкова далеч от семейството си, но за кратко открих, че се справям много добре сама(а смятах, че няма да успея да се аклиматизирам към средата). Положих много усилия да запазя връзката ни. Но нещо се обърка..Той не идваше, както обеща, не пишеше, както обеща, не се обаждаше, както обеща...

Оттогава минаха три години. Те бяха изпълнени с много нови запознанства, съмнения, обич, омраза. Сега съм щастлива. Мислех, че след Него няма да намеря втори. Да, втори не намерих, но намерих един друг човек- истински, любящ, гордеещ се с мен.

Един много различен и прекрасен човек. Отново изпитах опиянението на любовното чувство. Сега обаче е друго- всеки мисли, че първата любов е онази, истинската, неугасващата. За някои наистина е така. За мен важи другият начин- аз опознах различни хора, различни начини на мислене, различни характери. Не съжалявам. Защото сега смятам, че мъжът до мен е Той. Онзи с главното Т, онзи, когото съм търсила, онзи, който ме разбира, онзи, когото искам децата ми да наричат "татко".