Истински истории
Rozali.com » Истински истории » Любов
Никога не можем да имаме всичко
От: qgodka, 23.09.2008
Здравейте приятели!
Реших да ви пиша, защото въпреки многообразието от истории така и не открих такава, която да ми донесе търсените отговори.
Случаят е следният: На 24 години съм и имам приятел, с когото сме заедно от 6 години. С него преживях любов, каквато рядко се среща - силна и емоционална, изпепеляваща. В същото време той не ми е причинявал болка, както в повечето случаи става, когато любовта е много страстна. Тъкмо напротив - винаги ме е поставял на пиедестал, обграждал ме е с нежност и внимание, угаждал ми е във всичко.
Казвам преживях, защото напоследък имам чувството, че всичко си отива и не мога да го върна. Причината е, че колкото повече го опознавам, толкова повече неща откривам, които не ми харесват. Всичко е свързано с личността му, не с връзката ни. Той е прекрасен човек, има страхотни качества, но има и такива, които не харесвам, а е много важно за мен човекът, с когото съм, да ги притежава. Става въпрос за това, че е твърде мекушав, неуверен и нерешителен. Много често оставя други хора да ръководят живота му, прекалено е пасивен. Аз самата давам вид на тих и кротък човек, но всъщност съм много силен характер, винаги постигам целите си и не позволявам на никого да управлява мнението ми. Имам нужда до себе си от човек с по-твърд характер, защото съм жена и искам той да бъде по-силният.
Искам предварително да поясня, че не съм от хората, които харесват "лошите момчета", тъкмо напротив - искам да се отнасят добре с мен и точно в това е дилемата. Около година след началото на връзката ми срещнах друго момче, което сякаш беше всичко, което някога съм искала, но... Винаги има по едно "но".
Просто инстинктивно чувствах, че той не може да ми даде отношението, което търся и смятам, че заслужавам. Той е решителен, самоуверен, амбициозен, а и ме привлича външно и физически. Не е мачо, нито пък женкар, не го харесах заради това.
Просто е истински мъж и знае какво иска. Той имаше (и все още има) чувства към мен, но така и не бяхме заедно. Каза ми, че ако се разделя с приятеля си, ще се съберем, но аз не го направих. Тогава и той се събра с едно момиче, което според мен така и не обикна. Докато беше с нея не веднъж ми е казвал, че всъщност иска мен, но тъй като съм с друг, ще ме чака докато не стана свободна. Мисля, че вече не са заедно (просто не го питам, за да не го дразня), но дори да са, това няма значение, защото знам, че стига да поискам, той ще избере мен. Често ме пита "няма ли да се ожените с твоя приятел", аз се смея и му казвам, че няма да е скоро. Той всеки път ми отговаря: "значи все още имам шанс". Дори веднъж ми каза:"ако изобщо някога се ожениш, то ще бъде за мен". Не го взех на сериозно.
Просто понякога се чудя как може да продължаваме да се виждаме с години, без да имаме връзка, въпреки че чувствата ги има. Знам, че няма да ме чака вечно. Преди ми беше по-лесно, защото бях влюбена до полуда в приятеля си, а другия възприемах просто като някой, когото харесвам, но с когото никога няма да бъда.
Напоследък обаче все повече се дразня от качествата на моя приятел. Връзката ни е много хармонична, има емоции, има приятелство и уважение, но не го чувствам като равностоен партньор, на когото да се възхищавам. Сякаш го обичам, без да го харесвам... Колкото до другото момче, определено му се възхищавам и го ценя, но просто смятам, че връзката ни е невъзможна.
Познавам го от години, а така и не го опознах - твърде прикрит е и трудно изразява чувствата си. Все си мисля, че ако сме заедно, няма да ги има прегръдките, нежността, романтиката - все неща, които сега имам. А може би просто се страхувам? Този човек ме привлича страшно много, знам, че и аз го привличам, но не си представям бъдещето ни заедно.
Това, от което ме боли най-много е, че охладнях към приятеля си - този който ме боготвори и когото обичах до полуда. Просто защото не можах да преглътна недостатъците му и все го сравнявах с другия. Мисля, че приятелят ми усеща, че вече не съм същата и го боли, а не искам в никакъв случай да страда. Просто трябва да го харесвам такъв, какъвто е, а не успях. Обожавам отношението му към мен, но не и него самия - или по-точно онази част от характера му, която не мога да приема. Питам се защо никога не можем да имаме всичко - ако човекът ни допада, то в отношенията ни нещо ще куца или обратното.
Много разчитам на вашето мнение, приятели. Ще се радвам ако получа коментари и от по-възрастни от мен хора, които имат повече опит. Искам да уточня, че не съм глезла, която не знае какво иска - всички казват, че съм твърде зряла за годините си. Нито пък съм отегчена от приятеля си, защото ме носи на ръце - обратното е, точно това най-много харесвам и не искам да загубя, а интуицията ми подсказва, че другият не може да ми го даде (може да ме обича, но без да го показва и да прави жестове).
Харесвам сигурността и откритата изява на чувства в една връзка и затова избрах тях. Но само до момента, в който бяха съчетани с любов. Защото любовта е най-важна - всеки, който я е изпитвал, ще го потвърди. А сега усещам как любовта си отива.
Дали я дадох на неподходящия човек?... Не искам да го наранявам... Не искам и да повярвам, че любовта си е отишла. Защото той така и не отговори на моите очаквания, а другият сякаш напук - все ги надминаваше.
Реших да ви пиша, защото въпреки многообразието от истории така и не открих такава, която да ми донесе търсените отговори.
Случаят е следният: На 24 години съм и имам приятел, с когото сме заедно от 6 години. С него преживях любов, каквато рядко се среща - силна и емоционална, изпепеляваща. В същото време той не ми е причинявал болка, както в повечето случаи става, когато любовта е много страстна. Тъкмо напротив - винаги ме е поставял на пиедестал, обграждал ме е с нежност и внимание, угаждал ми е във всичко.
Казвам преживях, защото напоследък имам чувството, че всичко си отива и не мога да го върна. Причината е, че колкото повече го опознавам, толкова повече неща откривам, които не ми харесват. Всичко е свързано с личността му, не с връзката ни. Той е прекрасен човек, има страхотни качества, но има и такива, които не харесвам, а е много важно за мен човекът, с когото съм, да ги притежава. Става въпрос за това, че е твърде мекушав, неуверен и нерешителен. Много често оставя други хора да ръководят живота му, прекалено е пасивен. Аз самата давам вид на тих и кротък човек, но всъщност съм много силен характер, винаги постигам целите си и не позволявам на никого да управлява мнението ми. Имам нужда до себе си от човек с по-твърд характер, защото съм жена и искам той да бъде по-силният.
Искам предварително да поясня, че не съм от хората, които харесват "лошите момчета", тъкмо напротив - искам да се отнасят добре с мен и точно в това е дилемата. Около година след началото на връзката ми срещнах друго момче, което сякаш беше всичко, което някога съм искала, но... Винаги има по едно "но".
Просто инстинктивно чувствах, че той не може да ми даде отношението, което търся и смятам, че заслужавам. Той е решителен, самоуверен, амбициозен, а и ме привлича външно и физически. Не е мачо, нито пък женкар, не го харесах заради това.
Просто е истински мъж и знае какво иска. Той имаше (и все още има) чувства към мен, но така и не бяхме заедно. Каза ми, че ако се разделя с приятеля си, ще се съберем, но аз не го направих. Тогава и той се събра с едно момиче, което според мен така и не обикна. Докато беше с нея не веднъж ми е казвал, че всъщност иска мен, но тъй като съм с друг, ще ме чака докато не стана свободна. Мисля, че вече не са заедно (просто не го питам, за да не го дразня), но дори да са, това няма значение, защото знам, че стига да поискам, той ще избере мен. Често ме пита "няма ли да се ожените с твоя приятел", аз се смея и му казвам, че няма да е скоро. Той всеки път ми отговаря: "значи все още имам шанс". Дори веднъж ми каза:"ако изобщо някога се ожениш, то ще бъде за мен". Не го взех на сериозно.
Просто понякога се чудя как може да продължаваме да се виждаме с години, без да имаме връзка, въпреки че чувствата ги има. Знам, че няма да ме чака вечно. Преди ми беше по-лесно, защото бях влюбена до полуда в приятеля си, а другия възприемах просто като някой, когото харесвам, но с когото никога няма да бъда.
Напоследък обаче все повече се дразня от качествата на моя приятел. Връзката ни е много хармонична, има емоции, има приятелство и уважение, но не го чувствам като равностоен партньор, на когото да се възхищавам. Сякаш го обичам, без да го харесвам... Колкото до другото момче, определено му се възхищавам и го ценя, но просто смятам, че връзката ни е невъзможна.
Познавам го от години, а така и не го опознах - твърде прикрит е и трудно изразява чувствата си. Все си мисля, че ако сме заедно, няма да ги има прегръдките, нежността, романтиката - все неща, които сега имам. А може би просто се страхувам? Този човек ме привлича страшно много, знам, че и аз го привличам, но не си представям бъдещето ни заедно.
Това, от което ме боли най-много е, че охладнях към приятеля си - този който ме боготвори и когото обичах до полуда. Просто защото не можах да преглътна недостатъците му и все го сравнявах с другия. Мисля, че приятелят ми усеща, че вече не съм същата и го боли, а не искам в никакъв случай да страда. Просто трябва да го харесвам такъв, какъвто е, а не успях. Обожавам отношението му към мен, но не и него самия - или по-точно онази част от характера му, която не мога да приема. Питам се защо никога не можем да имаме всичко - ако човекът ни допада, то в отношенията ни нещо ще куца или обратното.
Много разчитам на вашето мнение, приятели. Ще се радвам ако получа коментари и от по-възрастни от мен хора, които имат повече опит. Искам да уточня, че не съм глезла, която не знае какво иска - всички казват, че съм твърде зряла за годините си. Нито пък съм отегчена от приятеля си, защото ме носи на ръце - обратното е, точно това най-много харесвам и не искам да загубя, а интуицията ми подсказва, че другият не може да ми го даде (може да ме обича, но без да го показва и да прави жестове).
Харесвам сигурността и откритата изява на чувства в една връзка и затова избрах тях. Но само до момента, в който бяха съчетани с любов. Защото любовта е най-важна - всеки, който я е изпитвал, ще го потвърди. А сега усещам как любовта си отива.
Дали я дадох на неподходящия човек?... Не искам да го наранявам... Не искам и да повярвам, че любовта си е отишла. Защото той така и не отговори на моите очаквания, а другият сякаш напук - все ги надминаваше.
