Здравейте!!! Чета публикуваните в този сайт истории, някои със щастлив край, други не. И реших да споделя и моята със вас. Може би някои ще кажат че съм била страхлива и глупава и ще са прави.

Това се случи преди повече от 5 години.
Преместих се, в ново училище и като завършихме 9кл. реших да направя събиране в моя дом, за да се поопознаем повече с новите съученици.

Още в началото на годината, се запознах с едно момиче, при което станахме големи приятелки. Тя беше по открита , без задръжки, а аз по консервативна. Залягах над учебниците, не обичах много купоните, излизанията и т.н.

Преди да завършим 9кл. тя тръгна с едно момче, което беше 5г. по- голямо от нея. Един ден преди купона, тя ми се обади и предложи да пием кафе и да ни запознае. Аз се съгласих. Той беше с негов приятел. След много приказки и смях, аз им предложих да дойдат на събирането на другия ден. Дойдоха, получи се як купон.

Тогава изобщо не знаех къде се намирам. Не знаех какво е да си имаш гадже. Бях много далече от тези неща.

От онази вечер нататък, бяхме постоянно заедно. Ходехме по механи, дискотеки, изкарвахме си много добре. Всичко беше супер, когато една вечер тя ми се обади и ми каза, че са се разделили. Утешавах я, като си мислих, че и пука, а тя нямаше и 2 дни и тръгна с друг.
Бившият и продължи да ми се обажда. Излизахме заедно, къде с компанията, къде само двамата. Станахме много близки. Споделях му много неща. Беше ми много добър приятел. Поне аз така мислих.

А той е искал, да бъдем нещо повече от приятели. Е, късно го осъзнах.
Една вечер на поредното кафе, той ми хвана ръката и тъкмо да изрече думите, които сега изгарям от желание да чуя, аз го прекъснах. Тогава той се отдръпна и нищо не каза. В интерес на истината, тогава го прекъснах от страх. От страх, че ще ги изрече, а аз не знаех, какво да му отговоря. Сега съжалявам адски много.

След няколко дни замина да работи, в друг град и почти не се обаждаше. Загубихме връзка. Сега разбирам онази мисъл: "Когато загубиш някого, тогава осъзнаваш, колко много държиш на него!".

Видяхме се преди 2г. и то за 15мин., след това замина и до ден днешен не съм го виждала.
Сега толкова много ми липсва, слушам нашата песен и се обвинявам, че съм била толкова глупава. За тия години не е минал и ден, в който да не си спомня за него.

Вече съм студентка и съм много далече, от родния си град, който ми напомня толкова за него. Но празнината в сърцето ми остана.

Това ли е ЛЮБОВТА? Да обичаш толкова силно, че чак да те боли. Да мислиш постоянно за този човек. Да броди из сънищата ти.
Душевната болка е много по- силна от физическата. За физическата има лек, за душевната...е, аз не съм намерила.

Не знам дали ще го забравя, някой ден. Единственото, което сега мога да направя е да му пожелая много щастие.

Това е, което исках, да споделя със вас. Благодаря ви за отделеното внимание. И сега като споделих болката си, се чувствам малко по- добре.

Но тази празнина, ще си остане завинаги там, където е.