Здравейте скъпи читатели!
Казвам се Валя и съм на 22 години. От 5 годишна възраст имам диабет, вече 17 години. Преди един месец за първи път постъпвам в болница в София в ендокринология. Там бях 5 дни на профилактичен преглед.

През цялото време имаше един мъж, който не прекъснато ме гледаше, беше на 40 годишна възраст но красив мъж. На четвъртия ден той се осмели да ме покани на кафе в самата болница. Аз приех. Беше късно вечерта към 8 часа.

Седнахме отвънка в градинката и говорихме дълго, нямаше никой, само аз и той и тишината около нас. Не усетихме кога мина времето, много пресечни точки открихме и през цялото време се усещаше едно напрежение, имаше някаква тръпка.

Тръгнахме си и в асансьора, той ме целуна изпитах някакво вътрешно чувство, потрепнах.....Той също беше болен от диабет, но за съжаление беше женен, имаше дом и семейство. На другия ден аз си тръгвах, а той оставаше. Видях болката в очите му,че си отивам....

Тръгнах си, но до средата на пътя и реших да се върна. Така и направих, върнах се ,той ме чакаше на гарата, посрещна ме с усмивка на лицето и ме прегърна. Изкарахме си два дена заедно. Но трябваше да се разделяме,той отиваше при семейството си, аз в къщи. А сърцата ни се разкъсваха, не ни се разделяше, бяхме като създадени един за друг, и самата болест ни сближи толкова много.

Замина, но постоянно се чуваме по телефона не можехме един без друг. Но жена му е разбрала за нас и сега той не знае коя да избере, дали мен и любовта ми или семейството си и бизнеса.

Болката е ужасна, знам сгрешихме много и аз и той, но не можеш да кажеш на чувствата си да спрат. Нямат значение разликата в годините,важното е че когато се чуем по телефона,забравяме за всичко друго,тръпката е все по силна и по силна а любовта ни е забранена. Както са казали "забранения плод е най-сладък".....

Какво ли ще се случи, аз просто чакам в нищото да звънне телефона,а той все още е със семейството си и така е правилно, но какво да направим с чувствата си????????