Здравейте, приятели.
Обикновено историите започват с нещо от рода на: "много съм объркана", "много е сложно", "най-после и аз реших да пиша"...та и аз така. Иска ми се да бъда по-кратка и дано успея. :)
Моята история е следната. На 18 години съм. Имам приятел от 2 години, с когото след няколко месеца ще живеем заедно. Бях убедена в чувствата си, че го обичам, че искам да съм с него. Сега съм просто убедена, че го обичам, но дали само като приятел? Май да... Както в повечето дълги връзки, рутината и навикът се превърнаха в най-големите ми врагове. Няма тръпка, няма страст.
Преди месец срещнах един мъж. И тук идва най-странното. Той ми беше учител. И аз май се влюбих в него. А е доста по-възрастен. Може би около 45...а може и малко повече. Човекът има семейство, жена, деца...Имах си правило: никога да не поглеждам заети мъже, а да не говорим за женени, че и с деца. Но сега е много трудно. Постоянно мисля за него, търся хиляди начини да го видя. А вероятно той гледа на мен като на дете. Не искам да разбивам семейството му, да наранявам близките му, егоистично е. Но знам, че човек съжалява само за рисковете, които не е поел!
Знам, че човек трябва да се стреми към щастието, не трябва да си позволява просто да съществува, а да Живее. Да изживее всеки миг на страст, да не крие любовта си, а да я показва! Няма граници за любовта, нито възрастови, нито социални. И ако е неморално да покажа любовта си на семеен човек, за да не разваля семейството му, то по-морално ли е да живея в лъжа? Да лъжа себе си и чувствата си, че така е правилно? Все по-рядко можем да открием в хората човещината, топлината и любовта, заради които се наричаме хора,а не животни. Не е ли грях да криеш любовта си, когато светът има нужда от нея? Без значение от кого е и към кого е предназначена? Не знам дали бих могла да спечеля любовта му. Знам само, че искам да го виждам, искам да съм с него.
Не знам дали това е любов или страст. И ако е любов, що за любов е това?