Искам просто някой да каже няколко думи, каквито и да са...
Знам какво трябва да направя, знам какво ме очаква, но въпреки това се нуждая от мнението ти, на теб, който четеш в момента това. И за това, че си губиш от времето за тези редове, предварително ти благодаря.
Няма да те карам да четеш дълги и объркани изречения, така или иначе всички сме минали от тук, и ти също знаеш какво изпитвам. Незнам дали има нужда да казвам цялата си история, малко или много банална, в която няма нищо ново, но аз се нуждая от твоите думи. Не от съвет, и сама съвсем ясно осъзнавам ситуацията, но още едно мнение не е в повече нали?
Имах приятел за година и половина, но той пожела да се разделим, и се разделихме. Излишно е да казвам, че го обичах повече от всичко, и той ме обичаше, но в яростта си ми каза, че е заради друга, и без да разбера дали е истина или не, всичко свърши. Тогава реших, че ще е по-добре да го пусна на свобода, за да бъде щастлив, дори ако трябва да е с друга, и се опитвах да не натрапвам любовта си. Заради обстоятелствата се налагаше да го виждам още половин година след раздялата ни, която измина в сълзи, болка, гняв и упоритото ми отдръпване от него. Не исках да го натоварвам с чувствата си, които за него се бяха превърнали в тежест. За да удавя мъката тръгнах с друг, който издържах само за 3 месеца.
Това, че виждах любовта си почти всеки ден плюс не много приятното му държание, ме докара до още една отчаяна връзка за 5 месеца, която освен че завърши с предполагаемия крах, успях и да разбия сърцето на другия човека, който се беше влюбил точно толкова безнадеждно както мен. Скъсах и с него, защото прекалено силно вече се виждах в него - любов без бъдеще, думите, че няма живот без другия, сякаш гледах себе си преди 1 година.
Оплаквам сама себе си, а постъпих точно толкова жестоко, както направиха и с мен. Сега знам, че не можеш да заличиш старата любов с нова, а и 12 месеца по-късно не спирам да го обичам.
Тогава какво ми остава?
Тук си ми ти на помощ, защото моите решения се изчерпаха.
Знам само, че го обичам точно толкова пламенно и горещо, както когато бяхме заедно. Може би сама съм си виновна, че го изгубих, няма идеални хора и идеални връзки, но знам, че и няма да го върна.
Незнам дали заради тази любов, или заради болката която виждам в последния си приятел, но не спирам да плача. Мислех си, че съм успяла да се справя и вече не обичам, но не можах да излъжа себе си.
Кажи ми какво да правя, когато не искам да съм с човек, който умира за мен, а с човек, който не се сеща за мен и който никога пак няма да имам?
Знам, че няма да ме обикне, знам, че никога няма пак да сме заедно, но сърцето не слуша. И година след това още плача като малко дете при мисълта за него.
От деня, в който се разделихме, не съм му казвала, че го обичам, че ми липсва, че искам да се върне в празния ми живот, нито веднъж.
Не искам да сме заедно, защото той не го желае, насила не мога да го накарам, а и няма да е същото. Искам само да го забравя, за да не тормозя него и себе си. Каквото и да напишеш, ще се радвам да го прочета.
Ако ти си минал през това, моля те помогни и на мен. Ако не си, надявам се, ако изпаднеш в нужда да ти помогне.
Не пиша години и имена, защото за любовта няма граници. Дори и някога човека, за когото пиша да прочете това, което е почти невъзможно, пак не мога да си призная, че това съм аз, а другия е той. Толкова съм свикнала да подтискам чувствата си, а усещам, че повече не мога.
Всеки ден си мисля да му се обадя и да кажа какво чувствам, но ме е страх.
Какво да правя според теб?