Здравейте!

Ето ме и мен, ей така реших да си напиша поне част от болката тук.защото няма кой да ме чуе, сега всички спят....а и от много време всеки е зает със себе си, не се сърдя, малко ми е криво понякога, че нямам близко рамо на което мога да изплача всичко, което ми минава през главата сега.защото съм такава.прикрита.

Не знам и как да си кажа болката.само насаме със себе си ми идва на ум какво точно ми се иска да кажа. Не ви задължавам да четете нататък, защото не ми е известно какви глупости мога да сътворя.със сигурност ако утре си прочета писанията няма да ми хареса....

Иде ми да вия от болка.и не за друго, ами защото се чувствам безсилна да променя житието си.чувствам се толкова малка и невзрачна, едно нищо в тоя свят.

Егати късмета дето имам. Сигурно аз съм си окъкала така живота, нали казват че това което сам си правиш,никой не може да ти го направи.амммм дааааа.ето ме.

На 27 с един приключил отдавна брак и един почти на 10 год. оооо няма да пиша за мъжете в живота ми, защото си бях късметлиика.

Какво друго? Преди година татко почина - катастрофа, гадна и тъпа.

Липсва ми ръката му толкова голяма, че примирах от удоволствие когато ме гушкаше.

Задръстихме се със заеми. Излизане...ами не виждам. Само се питам дали за дължими суми като те осъдят те затварят в затвора, е не е много страшно.

Само 30/40 хиляди.почупиха ни мебелите с който искахме да изкараме пари за тези заеми и работа няма, то работа бол, ама пари...те ходят само при тези дето ги имат.

И кое му е справедливото на живота не разбрах? Иска ми се да викам, но осъзнавам, че няма смисъл.

Няма кой да ме чуе, искам да бия, а ме е страх от болката, която мога да си причиня. Вече съм изпитала подобен метод.много боли.едвам не си счупих ръкатаи понеже не виждам смисъл занапред в живота си реших,че може да и си глътна някое хапченце, имам ги в изобилие, нали все по болници кисна.

Станах цял доктор и то от тия дето са наясно с много нещата.

С пълно съзнание мога да заместя някой некадърник, такива ги има навсякъде, дали пък вече не откачих? Тогава защо все още мисля когато върша нещо?

Не мога и отчаяна да се нарека в момента.а дали не съм, а колко далечни ми се виждат стремежите някой да те забележи или да се фукаш с новата си дреха.

Чак ме хвана смях...може би там където отиде татко е по добре.

Дали да не го последвам?