Четох доста истории и мнения по тях и реших и аз да напиша своята, по скоро за да споделя това,което не мога да споделя на никого и за да ми олекне донякъде. Като цяло съм била винаги малко или много песимист, за мен чашата винаги е наполовина празна. Във всеки етап от живота ми все нещо ми е липсвало, за да съм щастлива и винаги е имало нещо, което да ме смущава и да ме кара да се чувствам непълноценно.

Когато бях по-малка бях твърде срамежлива, още от преместването ми в София в 8ми клас ми беше трудно да се приспособя към връстниците си, тъй като в училище различните винаги се открояват и са обект на подигравки. Но в крайна сметка започнах да пораствам и да се откъсвам от старото си аз, промених си.

Влюбих се....2 god бях влюбена,но за жалост не съумях да открия път до него, не знаех как да се държа и той ме отблъсна,пък и се оказа,че той не е бил това,за което го смятах. Страдах доста,но всичко това бяха бели ядове в сравнение със случилото се в 11 клас. Вече бях преодоляла всичко,бях станала отворена към света,променила се бях коренно....когато се случи нещо ужасно-баща ми се разболя...

Буквално минахме през ада, но всичко като че по чудо се оправи и пак след месец пак си бяхме по-старо му, мислейки че сме късметлии. Преодолях и този кошмар, след това следват няколко неуспешни увлечения, от които се настроих още повече към срещуположния пол и се отчаях, че някога бих могла да бъда щастлива с някого.

Мина известно време и аз пак повярвах в живота, по думите на всички бях станала mn krasiva,mn забавна и аз отново започнах да възвръщам вярата в доброто.....но този път ударът беше повече от голям....разбрах за ...нз и аз как да го напиша,защото е повече от ужасно...но един ден научих,че баща ми е починал.Нз може би нищо не би било достатъчно изчерпателно,за да опише какво преживях.Но човек е мн силен дори да не го осъзнава понякога...страдах мн,но до мен бяха мн хора и те ми помогнаха да се съвзема..това нещо оказа голямо влияние върху психиката ми,още не мога да го преживея,но някак си с времето свикваш с тази мисъл.

Месец след случилото се появи едно момче,на пръв поглед мн мило, на този етап имах нужда от някого до себе си и затова прибързах като тръгнах с него.Той се държеше изключително добре с мен,имахме невероятни моменти аз се абстрахирах от ужаса,които ми се беше случил,когато бях с него.

Той беше първата ми сериозна връзка,мислех го едва ли не за идеален...затварях си очите пред просташките му изпълнения понякога в компания.Бях щастлива,не че го обичаш мн,но той ми даваше това,от което имах нужда на тоя етап,свикнах с него.Но един ден той започна да се държи ужасно с мен,на мен ми беше мн тъжно от това,но той се оказа не такъв за какъвто го мислех,той ме излъга,за да скъса с мен,след това искаше да тръгне с най-добрата ми приятелка,без да му пука за мен.

Постъпи ужасно с мен.Преодолях това,какво пък след целия кошмар случващ ми се в семеен план това беше нищо.Изпитвах ужас,че ще изгубя и майка ми,не я пусках да излиза,изпадах в нервни кризи.Не след дълго обаче се появи ТОЙ,приятел на мой приятел.

Веднага той мн ме хареса,търсеше ме,канеше ме да излизам,аз не исках да се забърквам пак,но си казах какво пък,вече толкова съм страдала,че надали бих могла да се влюба,за жалост обаче се излъгах.Излизахме няколко пъти,той се държа невероятно с мен иииии аз от ден на ден започвах да мисля все повече и повече за него.Тръгнах с него...той се държи винаги мн добрес мен.Вече почти 2месеца сме заедно,лошото е,че не се виждаме мн често и нз дали това или какво друго,но аз му нямам никакво доверие,не му вярвам,мисля че ме лъже,а се влюбих наистина в него.....но не съм щастлива,съмненията пак ме нпадат,вече нз каква изненада ще ми поднесе животът,нямам сили вече неискам повече да живея,вече съм на ръба.

Любов без никакво доверие е равно на агония. Винаги,когато се разделим мисля,че повече няма да се видим,че животът пак ще ме изиграе.Имам мн изпити,защото тази година завърших и ще трябва да уча висше,не съм от мн умните,оценките винаги са ми средно положение,а ситуацията при мен е,че не мога да не вляза тази година.

Страх ме е......не мога повече да живея или по-скоро да се мъча.....Не вярвам в нищо и никoй, вярвам само ,че пак ще страдам дори и моментите с приятелят ми не ме радват,заради страха от пореден провал.....още повече съвсем рухвам психически....въпреки че пред всички изглеждам мила и лъчезарна никoй не знае как става вътре в мен, че и по-добре да не знае...