На 38 години съм. Не живея в България. Преди 6 години, отчаяна от безпътицата реших да емигрирам. Чрез интернет си намерих работа като детегледачка в Испания. Работата не беше тежка, имах доста свободно време, в неделя почивах.

Няколко месеца след пристигането си случайно срещнах един мъж - испанец. По-възрастен от мен с 11 години, разведен с 4 деца, две от които живееха при него - сина на 16 години и дъщеря на 11. Още от първите дни се влюбих в него - той изглеждаше чаровен, романтичен, водеше ме по ресторанти и ми купуваше неща, каквито никога не бях имала преди. Чувствах се като в приказка.

Срещахме се известно време и един ден той ми предложи да напусна работата си и да се преместя да живея при него. Съгласих се, без да се замисля. Мислех си, че приказката ще стане още по-хубава, ала не би.

Буквално от първият ден започнаха проблемите - децата му отказаха да ме приемат, открито показваха ненавистта си към мен, а той, вместо да реагира и да ме защити, заставаше на тяхна страна и намираше за нормално това, че ме мразят.

Стремях се да бъда добра с тях, чистех, готвех, перях, правех всичко сама, без помощ нито от него, нито от децата му, а когато се опитвах да ги накарам, ако не да правят нещо, то поне да поддържат чисто, да не разхвърлят навсякъде дрехите и обувките си, да не се хранят в стаите си, но всяко мое настояване да уважават труда ми беше посрещано с истерични реакции и обиди.

Той, както винаги, заставаше на тяхна страна, заявявайки ми, че в Испания било така, жената вършела всичко, а мъжът и децата не трябвало да си мърдат дори пръстта.

Тежко ми беше, но го обичах, пък и не ходех на работа, така че престанах да се оплаквам, мълчах и вършех всичко сама, надявайки се, че грижейки се за всички ще успея да променя отношението им към мен. Но не стана така, колкото повече децата му растяха, каквото и да правех за тях, омразата си остана - не ми говореха, никога не ми казваха  "здравей " или  "довиждане ", като че не съществувах за тях.

Единствените им думи отправени към мен бяха:- "Иди ми купи едикакво си ",  "Изглади ми тази дреха ",  "Готово ли е яденето? " Но аз все още бях влюбена в баща им, затова страдах мълчаливо без да се оплаквам.

След време, му казах, че искам да имам и аз дете, бях вече на 34 години, време ми беше. Той започна да увърта, че сега не било времето, голямата му дъщеря била студентка, трябвало да я издържа, малката дъщеря щяла да ревнува, да сме почакали още няколко години да порасне, такива неща. Същите обяснения даваше и когато го питах кога ще се оженим - да пораснели децата, нека свикнели с мен, да ме приемели....

Аз чувствах, че никога няма да ме приемат, но си мислех, че ако се оженим с баща им един ден и ако имаме дете, може пък да променят отношението си. Както и да е, съгласявах се да чакам и чаках и чаках.....

Сега съм на 38 години. Преди няколко месеца той ми каза, че децата му вече са пораснали, тази година малката му дъщеря завършва училище и той вече нямал нужда от мен, затова щял да ми помогне да си намеря работа, за да съм можела да се издържам сама и да напусна дома му.

В първият момент но можех да повярвам, че това е истина, но не той го повтори - никога не е бил влюбен в мен, просто имал нужда от жена, която да се грижи за къщата и да гледа децата му, докато пораснат, а не искал да плаща за прислужница и детегледачка. Че никога не си е помислял да се ожени или да има дете с мен.

Когато го попитах, че се ли чувства гадно, задето ми е отнел 6 години от живота, и може би ми го е съсипал завинаги, защото на 38 години е почти невъзможно да срещна някого, да се омъжа и да имам деца, той отговори, че не се чувствал виновен, защото на първо място било добруването на неговото семейство, а моят живот си бил мой проблем, той не бил отговорен за мен. И в този момент любовта си отиде и го намразих с такава омраза, че направо ме изгаря отвътре.

Както беше обещал, намери ми работа, но все още живея при него, защото работя на половин работен ден и заплатата ми не позволява да заживея сама. След няколко месеца започвам на пълен работен ден и тогава ще мога най-сетне да си ида и да заживея сама, само дето не знам, какво да правя от там нататък.

Прекалено късно е за всичко, едва ли ще имам семейство и деца и така ще си остана самотна до края на живота си. Няма да има кой да ме погледне на старини, ще си умра сама и захвърлена някъде. Вече нямам желание за нищо, като робот съм - ходя на работа, продължавам да се грижа за неговата къща и неговото семейство, а в душата ми е мрак.

Единственото живо в мен е омразата. Стотици пъти си представям как го убивам, как умира в мъки. Никога няма да му простя за съсипания ми живот и откраднатите 6 ценни години.