Здравейте,
Странно защо, но май имам нужда да споделя с някого чувствата и мислите си. Днес(10.05) моята единствена любов има рожден ден, а аз нямам право дори да го видя. Защо ли ами, защото е женен.
Знаете ли пишейки това се чудя колко ли хора ще го ме упрекнат, защото цял живот се опитвам да бъда съвършената дъщеря, приятелка, служителка, а всъщност постигнах едно нищо.
Единственият човек, който някога съм обичала се ожени (нека бъде много щастлив), най добрият ми приятел ме мрази, защото в изблик на ярост му казах, че ме е загубил като приятелка. Приятелката, която мислех за истинска, вечно ми е завиждала. А най страшното е, че осъзнавам всичко, а никога нищо не направих. Беше ме страх и вечно бягах, късно разбрах, че човек не може да избяга от себе си, прекалено късно!
Всичко започна на един мой рожден ден когато той се появи, бях само на 15, но се влюбих от пръв поглед, мислех си че и той ме обича и летях. Бях толкова щастлива, че света бе розов. В 9 клас за пръв път осъзнах, че това което,не се купува с пари се купува с много, и че хората обичат парите, че винаги са готови да те използват ако имат финансова изгода, и ето първата ми депресия. Не бях подготвена да разбера че всичките ми "приятели" всъщност са харесвали парите. И тръгнах надолу по склона за да стигна днес тук!
Но моята любов бе до мен, никога не сме били "гаджета", но той винаги беше до мен и аз живеех, за да го виждам, за да чувам гласа му, за да ме прегръща. НО в един миг просто не издържах на напора на чувствата си и му споделих, че той е всичко за мен, бях на 19г.
И вторият удар не закъсня, той никога не е виждал жената в мен била съм му най добрата приятелка! Не успях да го преживея и избягах да уча в чужбина(понеже съм доста умна бях държавна поръчка ), защо ли го пиша за да си докажа че всъщност съм постигнала нещо ли?! Да избягах на далече и да си сам и да учиш в доста труден университет не бе най доброто решение, но човек се учи от грешките си. По време на обучението си аз не спрях да го обичам, никога не обикнах друг никога не го замених. Бях му вярна и защо ли, просто поредна грешка:( В чужбина получих 3-ят удар, различни хора различна култура и вечно неразбраната аз! Да и тези години минаха и се завърнах в България, и последният удар - покана за сватба!
Не мога да ви опиша болката, която изпитах, няма думи, които да изразят силата на ужаса, че завинаги трябваше да го забравя!
Не можете да си представите как сърцето ти спира, как очите ти се напълват и как трябва да се усмихнеш и да благодариш за поканата. Как мечтите рухват и света става безсмислен.
ТОлкова силна болка има само когато има силна любов. А моята беше такава иначе нямаше да продължава да боли.
И както винаги на никого не казах, че в мен душата е умряла. Усмихнах се и все още тази усмивка е на лицето ми, никога не я свалих, никой не видяя че очите ми не светят както някога, никой не разбра, че в мен огънят беше угаснал.
И ето ме днес за пръв път имам смелостта да се изправя и да кажа ВИНАТА БЕ В МЕН!
Мога да си призная, че пропилях годините си да се самосъжалявам изграждайки комплекси и дебелеейки(да след като го изгубих аз започнах да дебелея адски много, винаги съм била закръглена, но след него така и не спях да ям).
Сбърках, трябваше да си дам правилна оценка. Трябваше, но не го направих. Сега съм сама и ме боли и ми е празно. А най лошото е, е че нямам право да се самосъжалявам, защото съм красива умна и успяваща, но какво от това след като на мен не ми доставя удоволствие.
Ето успях да кажа колко ме боли, не искам съвет, не търся упреци, просто трябваше да споделя! Не правете моята грешка, не пропилявайте младините си гонейки вятъра и бягайки!