Здравейте мили приятели...

Чета редовно историите и до колкото мога се мъча да помогна и аз. Аз съм на 20 год. и живея в чужбина вече от 2 години..Средното си образование завърших в България..

Осъзнавам, че ситуацията в която се намирам не е толкова тежка колкото останалите, но все пак искам да споделя.. Може би ще намеря отговор, може би ще успея да оправя положението..

Всичко започна от самото начало на първия ми учебен ден на средното образование... Още в края на първата седмица вече мразех от дън душа един мой съученик... Бях сигурна,че ние никога не бихме могли да се разбираме, но съм се лъгала..С течение на дните, седмиците, годните прекарани в един клас почнахме все по-вече и по-вече да се разбираме.. Станахме приятели.. Майтапихме се постоянно, сядахме заедно, помагахме си в обучението..

Един ден неочаквано една приятелка ме попита "Е и кога ще ви видим заедно?Та вие направо сте като влюбени гълъбчета." Помислих си, че нещо не е наред. За мен беше немислимо.

Вярвах си, че сме просто приятели. Една вечер бяхме отишли на механа целият клас, той беше там с приятелката си с която в основното бяхме в един клас и много се разбирахме и все още се разбираме. Покани ме на блус, съгласих се. Това, което последва ме обърка, но все пак не исках да обръщам внимание.

Каза ми,че би дал всичко да може да ме целуне, пожела го, но аз се отдръпнах. Тя можеше да види всичко. А и той беше пиян. Бях убедена, че ще е голяма грешка...

Те скъсаха, нямаше нищо общо с мене. Годините минаха и дойде нашият бал. На другия ден веднага си заминавах, оставях целия си клас и всички. На бала беше красив. Поговорихме си и внезапно той ме целуна пред всички. Незнаех какво да правя. Отвърнах, защото осъзнах, че и аз го желая, нямаше смисъл да се измъчвам.

Знаех, че ще е първа и последна нощ. Тогава разбрах от приятелка, че даже от класа ми са се обзалагали кога най-после щяло да се случи, всеки е вярвал, че е просто въпрос на време.

Прекарах най-хубавата си нощ. В края на вечерта се отделихме от останалите и той ме помоли да не тръгвам. Каза ми да остана, каза ми, че не иска да остане без мене. Стана ми тежко. Казахме си някои неща.

Не исках да заминавам, но нямаше как. Имах вече купен билет. А и всичко беше неочаквано. Осъзнах, че наистина през всичките години не сме си били безразлични, но беше вече късно.

До сутринта стояхме хванати за ръка.Целувахме се, прегръщахме се. Всичко беше толкова красиво. Преди да се прибера пак ме помоли да не го оставям сам, но.......

Върнах се в Бг след година. Не му писах, а и той на мене също. Нямаше какво да си кажем...казаха ми, че нито един път не е проговорил за мене.

Събрахме се пак класа, както преди. Но вярвате ли, даже здравей не си казахме. Незнам защо. Беше ме страх...

Всеки ни гледа, всеки разбра, че ни е кофти. Не си казахме и дума. Само от време на време се поглеждахме. Един приятел просто ми показа по свой си начин, че му е било много трудно. Стана ми тежко. Не затова, че ме е пренебрегнал. Не че не ме харесва(а аз незнам дали е така)... А просто защото след 5 години в един клас, след 5 годишно приятелство всичко се развали...

И двамата знаем какво преживяхме, но и двамата не го споменахме, така вече втора година. Аз живея и уча тука(Италия), но след срещата ни се прибрах 2 пъти, все се събирахме и нито веднъж и едно "здравей"не си казахме. И двамата мълчим... А след това аз се прибирам и плача сама.

Не си мислете, че съм влюбена или го обичам. Незнам какво изпитвам-може би едно привличане само.. Незнам.!

Нека ако някой знае да каже..

Опитвала съм се да го заговоря, но незнам какво да му кажа.. А едно време бяхме винаги заедно, винаги имаше какво да си кажем. Ако ме питате дали съжалявам-не, не мога... Не съжалявам затова, че сме били заедно, съжалявам, че си развалихме приятелството...

Незнам дали вече има смисъл да оправям нещо. Не искам да ходим, а прост си искам нашето приятелство обратно..Незнам..Объркана съм. Може би е било нещо от ученическите ни години, може би е било нещо маловажно, може би не трябва даже да мисля затова, но не мога.

А и не мислите ли, че има причина, за да се замислям над всичко това пак и пак...Незнам.

Объркана съм. Не мога да разбера защо се чувствам така.. Искрено ви благодаря, че прочетохте написаното от мене.. Имах нужда просто да споделя..