Ти ми даде любовта си. Нищо че трябваше да я делиш поравно.
Порива на чувствата, трепета на очакването и лудостта от срещата - тях не беше нужно да делиш.
Бурни ветрове, колко птици отлитнали, колко думи казани, някой е прошарил косите ни, сложил е юзди на буйната ни страст, непризнаваща нито бога, нито дявола.
Нашето време – два, три часа, потънали в забрава - някъде там сами.
Виж, спря да вали.
Прашен прозорец, окъпан в сълзи и луната наднича през него.
В малка стая аз и ти - нашето тихо пристанище.
Свири забравена музика, мирише на изгорели борови клонки, стоят недопити чаши с вино, дрехите ни разхвърлени, като камъни след порой. И нашите гласове, почти като шепот.
Едно откраднато време, една скрита, желана любов.
Спря да вали и трябва да тръгвам - аз, а после ти.
Как да прекрача прага и да намеря вярната посока към моя свят, там където ме обичат -дали?
Как да кажа сбогом на теб и на всичко?
Ръцете не слушат, устните търсят те.
Нямам сили, прости ми.
Само една усмивка време ми остана!
Как, щом в този град на всеки ъгъл имам спомен, на всяка пряка твоята усмивка ме чака?
Нашата улица, нашата спирка, нашата среща, нашата целувка -цяло море от прегръдки и нежност!
Как да забравя?
Искам да потъна в тази забрава!
Та аз, дори не знам дали те обичам?
Но те искам! Пак.