Напълно съм сигурна, че нито един от двамата ми родители няма да прочете това послание, но това не е от особено значение - искам всички останали да разберат за тях, да се замислят и ако още не са направили подобно признание пред своите близки да го направят.
Аз съм едва на 20 години и някои вероятно ще сметнат, че съм прекалено "малка" да правя подобни умозаключения. И това е без значение за мен.
Важното е, че изпитвам не просто признателност и любов към всеотдайните си родители - дори и на тях съм им казвала, че искам един ден да отгледам и възпитам децата си по начина, по който те са отгледали и възпитали мен и моя по-голям брат, наистина ще бъда щастлива ако успея!:)
Няма значение колко различни сме, няма значение колко трудно е понякога да предпазиш близките си от непредумишлено страдание, няма значение колко близки сте всъщност - хора, повтаряйте си ежедневно колко се обичате и колко много се радвате, че животът ви е събрал именно с такива хора!
Защото понякога същият този живот ни отнема безвъзвратно същите тези близки хора и възможността да им признаем, че ги обичаме и че са оставили огромна диря в собствения ни свят!
Тъжно е, когато заради дребни разногласия, сериозни обиди дори отношенията между родители и деца се влошават, а замислете се - те наистина са дребни. Човешко е да се греши, всички грешим, но понякога е късно да се извиниш и поискаш прошка....
Достойнството, което ни пречи е формирано до известна степен от същите тези наши близки, нали?! Е, просто това исках да кажа, а един жест, едно обаждане по телефона и едно откровено "благодаря ви" не изискват чак толкова много усилия. Живейте в разбирателство и мир най-вече със себе си, а това включва и подобни признания.:))))