Седя и си мисля единствено за теб. На главата ми тежат куп проблеми, но единственото ми успокоение си ти. Споменът за теб.
Помниш ли? Бе отдавна, но за мен сякаш беше вчера.
Обичах ме се. Много. Бяхме едно цяло както казваше ти.
Вечерните разходки, целувките, ласките и нежните думи.
Нима не ги помниш? Защо толкова бързо реши че трябва да ги забравиш?
Нима тя има повече от мен? Може би не знаеш, но тя не те обича. Не достатъчно.
Никой не може да те обича повече от мен.
Вярвай ми! Знаеш ли, ти никога не си я харесвал. Веднъж ми го каза макар и не директно. Каза, че с мен ти е било най-хубаво. Добре, но тогава-защо?
Защо трябваше да си отидеш от мен?
Това "едно цяло което никой не може да раздели", го разби именно ТИ!
Знам, че ти беше мъчно, но така беше решил-да ме оставиш, за да дойдеш пак!
Всичко се повтаря-прегръдките, душите... Беше ли нужно?
Обичам те! Само в това съм сигурна!
Обичай ме и ти! Опитай-ти можеш...ти го правиш!
Но защо те е страх да го признаеш-от какво,от кого...?