Писмо до теб!
Днес аз реших. Повече няма да бъда втората, любовницата...
”Не си ми любовница” каза ти веднъж. Напротив. Съм. Аз съм жена без достойнство. Без морал. Без чест.
Аз си позволих да имам връзка с теб независимо от факта, че имаш семейство, деца и дом. Аз съм лицемерка, която гледа съпругата ти в очите без срам и чувство за вина.
Аз съм жената, която наричат съседките наричат „боклук” помежду си. Аз съм едно нищо.
Днес аз си тръгвам. Вече няма да бъда с теб по този начин. Не мога и не искам. Исках да ти кажа всички тези неща лично, но не можах. Не намерих думи, не намерих сили, не намерих време. Времето беше малко – само толкова, колкото да те целувам, прегръщам и обичам... Времето не ми стигаше...задъхвах се. За да ти кажа колко ми липсваш, как мисля за теб вечер, как плача, как те ревнувам, как се страхувам....от самотата.
За да ти кажа как в неделя, докато си със семейството си аз ходя в парка и се радвам на чуждите деца.
За да ти кажа как ми липсват простичките човешки неща – да те посрещна вечер с усмивка, да ти сготвя нещо вкусно, да ти изгладя ризата сутрин, да се излежавам пред телевизора с теб...
Ти не можеш да ми бъдеш просто приятел. Не може да ми бъде приятел човека, от когото искам да имам дете, не може да ми бъде приятел човека, който ми обеща наш дом. Който ме накара да повярвам, че съм желана и обичана...
Не може да ми остане приятел човека, който през една студена снежна зима ме заведе в една къща и ми каза – наша е.
Къщата, в която до последно не исках да отида...предчувствие.
Къщата, която сънувах всяка нощ, заедно с нероденото ни дете...
Не е просто приятел човека, който правеше планове за бъдещето ни, човека с когото избирах мивка за банята ни, а после всичко отиде по дяволите „Обичай ме и ще обърна света заради теб!”.
Не и приятел. Вече не. Не и „ще ти бъда опора в трудните моменти”...
Ти си единствения мъж, когото някога съм обичала и обичам. По такъв човешки начин – всеотдайно и истински. Като за последно. На един дъх.
Безрезервно. БЕЗВРЕМИЕТО не може да продължава вечно. Сега аз ще затворя сърцето си - за чувства, емоции и страст. Ще възпитам духа и тялото си да бъдат безразлични. Ще ги науча да ми се покоряват.
Ще угасне пламъчето, живеца в мен. Ще потъна в мрак. Душата ми ще е мъртва. Ще боли. Ще страдам. Ще плача. Но така трябва. Няма връщане назад. Не и за мен. Аз ще се преборя – или ЗА ТЕБ или СЪС СЕБЕ СИ. Няма начин...
Ти ми написа веднъж „Говори с мен, нека Бог реши!” Не решава Бог. Решаваш ти!
Знам колко ти е трудно. Години наред си създавал нещо, градил си....Не можеш с лека ръка да оставиш семейството си. Ти си обвързан и морално и финансово. Всякак.
Но ти си емоционален човек, човек на действието. Според мен отдавна си взел решението си. Ти избра спокойствието и уюта на дома си, познатото до болка, сигурното. И аз не те виня – в крайна сметка аз мога да ти предложа само любовта си, друго нямам....Имам само себе си. И сърце. С мен какво те свързва? Как да се преборя за теб? Ние нямаме дете. В настоящето се лутаме напосоки, нямаме общо минало, не си обещаваме общо бъдеще.
Днес аз си тръгвам. Ако решиш, можеш да ме спреш. Вече знаеш как. Начинът е единствен. Без компромиси и празни думи (не лишени от смисъл, а безсмислени).
Говоренето и чувствата не са РЕАЛНИЯ живот. Защото животът е ужасно кратък, а ние трябва да останем хора. В истинския смисъл на думата. Без лъжи и грозно криене.
А аз съм жена. Личност. И искам да ходя с изправена глава, да се гордея с човека, когото обичам. Да обядвам с него, да се разхождам с него, да отида на кино, да горя...Да не тръпна дали някой ще ни види, какво ще каже, какво ще си помисли за нас, как ще ме осъди, че се възползвам от материални неща - без да знае че те обичам. Да не чакам времето между седем и девет сутринта, свободната вечер веднъж в месеца...Да не прося време, внимание и нежност...
Не знам какво ще се случи. Как ще живея? Ще оцелея ли психически? Ще открия ли нещо, което да ме остави нормален човек ? Дали ще се съхраня?
Едно нещо знам със сигурност. И то е, че никога повече няма да обичам, както сега. Никога няма да отворя сърцето и душата си за друг.
НИКОГА ВЕЧЕ.
Знай, че каквото и да решиш, никога няма да те забравя – любовта ни и прекрасните мигове на близост, които сме имали, безсънните нощи, горещите ласки... лекарствата, които ми донесе в едно зимно утро, когато бях болна...първите мили sms по време на лекции...слънчогледите, откъснати тайно за рождения ми ден миналата година... плюшеното мече и овцата... първия ми полет със самолет и уплахата, стискайки силно ръката ти...соленото море...книгата на О`Хенри със закачливото посвещение и други такива мънички – ГОЛЕМИ неща, които си направил за мен.
Разбрах какво е да обичаш и да бъдеш обичан! Аз познах ЛЮБОВТА. Аз обичах!
Прости ми за всичко! Аз ще простя за болката, за „незавършеното бъдеще” - никога! Обичам те безумно! С теб мога да преодолея всичко, без теб...съм никоя...
Господ да ни е на помощ и на двамата!
ТВОЕТО БЕБЕ