Не знам дали ме помниш,не знам дали ще ме познаеш,не знам какво си мислиш,но искам нещо аз да ти призная...

Не ще забравя деня в който аз те срещнах.
На пейките стоеше ти,до залата където играеше игри. На люлката стоях с цигара в уста,и мислех колко е жестоко да нямаш някой зад гърба.

Тогава ти ме заговори,денят ми озари,дори самата мене промени.
В мига в който те видях,осъзнах, че за тебе аз различна бях.
Обаче всичко продължи за кратко,накратко...проклета да съм аз!

Тогава поисках пак при тебе да се върна,но без думи просто отлетях и никога повече не те видях.
...пуших нервно...
...кършех пръсти...
...мислех все за теб...
...чаках твоите тихи стъпки...
...молех да те видя отново в моят мрачен ден...
...исках да ти кажа нещо,ала все мълчах...
И така ...аз сега съм на край света...
мъчех се да те намеря... чувах празни приказки че ще ми помогнат... но така и си останах, чакаща, молеща някой да те е намерил...

Знам че трудно е да бъдем "Богове"...човешко е да се греши...
Знаеш ли? Знаеш ли че, винаги съм искала да разбера, "ще ми простиш ли?"...но отговор и не получих...От тогава до сега аз все за тебе мисля и сънувам как в мрака аз мечтая, да се срещнат отново нашите ръце и как с устни докосвам твоето лице...

...и луната, и звездите, и сърцата...
...да те са там,
в храма на моите мечти,
където някога открих твоите очи...

ОБИЧАМ ТЕ КОСЬО,ОБИЧАМ ТЕ...моля те разбери...