Колко празна се чувствам като изоставена стая в която отдавна няма живот. А как ненавиждах тези, който живееха фалшив живот и бяха с хора, който не обичат и казваха думи, който не мислят.

Сега съм като тях измислих си живот даже и сценарии.

Когато беше до мен сякаш бях жива, а от седем безкрайни години не си в живота ми. Казват че очи който не се виждат се забравят, но аз не обичам с очите си, а със сърцето си.

През всичките тези години се усмихвах на сила и човека с който съм сега искам да си построя нов живот с него, но как да строиш като нямащ основи.

След толкова време и сама си повярвах, че мога да бъда онази същата и без теб и повярвах, че обичам другия.

Повярвах го и сякаш изоставената стая започна да се оцветява и оживява, вярвах го до днес когато те видях отново. Толкова е нечестно с една секунда в която те видях и чух смеха ти, ти разруши години в опити да те забравя.

С една секунда ти ми открадна половината живот. Бях толкова силна, а сега празнотата в мен не ми дава сила да се боря с всичко, да намирам красивото в сивото.

Защо онази циганка на пътя ме погледна в очите и ми каза: Ти си далеч от човека, който обичащ и той не те е забравил един ден ще сте заедно, но зависи от теб.

Не вярвам на тези жени, но сякаш някой ме поля със студен душ.

Как да вярвам, че не си забравил като знам, че имаш друг живот и отдавна си забравил знам че е така. А как всеки път в който те засичам в коридорите на университета да спирам сърцето си да не излети.

Как да продължавам така с мисълта, че бъдещето ще върне миналото.

Тази нощ те сънувах стоеше до мен прегърнах те силно и онази целувка беше като в приказка, а като се събудих разбрах, че сценария продължава...