Напоследък се чувствам сама и дори, когато не съм. Е, с теб не е така, но твърде рядко съм с теб и твърде малко.

Е, вярно пълноценно ( без да подценявам това), но нали винаги искаме повече отколкото получаваме. Те, хората на това му викат еволюция. Жалко, нали!? .

Помислих си, че ще погубим любовта си, преди да я изживеем, а те чувствата нямат памет. Когато си отидат, нищо не остава, сигурно затова не си спомням, дали съм обичала така и толкова силно.

Дали когато Той ме докосвал, съм умирала, така както когато Ти ме докосваш. Всичко отминава... Не, не ми казвай, че има по- важни неща, аз сама го знам, въпреки , че дълбоко в себе си не вярвам.

Знам, че имаме отговорности не само към себе си, но и към другите и пак дълбоко в себе си и за себе си, наричам това страх. Наричам го страх да поемем отговорност за собствените си постъпки, мисли и чувства. А това вече не е отговорност, а безотговорност към себе си. Е това, че го признавам, все пак е нещо, нали!

Винаги премълчавам нещо, и после се виня, не искам никого да наранявам, но към себе си съм безмилостна. Май няма нищо по- лошо от собствената ми позиция- да го знам, но да не мога да го променя. Дори и сега, дори и пред себе си трия собствените си мисли.

Сигурно на всички се случва, но се питам защо така ни учат и възпитават, защо ни налагат повече отколкото можем да понесем ..

Е родили са се и велики умове и те са казали – ТОВА, КОЕТО НЕ НИ УБИВА НИ ПРАВИ ПО - СИЛНИ ..

Хайде де, аз пък ще кажа, че не ни прави по силни, дори напротив – убива ни – ама бавно .. някой би нарекъл думите ми израз на песимизъм, но като се замисля колко хора около мен са щастливи, направо ми става лошо.

И после като си помисля колко малко правим, за да са щастливи хората около нас, и как всъщност нищо не можем да направим за да запълним празнините в душите им. То собствените си не можем …

И все пак, живота е прекрасен …да му се не види.. ? Знаеш ли защо? Защото имаме надеждата… и защото понякога ни стига да затворим очи и да бъдем там, където никога не сме били .. и навярно няма да бъдем.

Само, че понякога ни стига и това, за да продължим да се борим. Всеки един от нас живее в собствен свят, и растейки, се учим все по – здраво да заключваме вратите пред него.

Дали печелим или губим? Някои се питат, други си отговарят, а трети не се замислят. И вероятно най- щастливи са третите!

В една дебела книга пишело (така и не съм я прочела) блажени са невежите ( май за вярващите беше).

Напоследък се чувствам сама. И благодаря, че е така … Не знам, защо ти пиша това, нищо не очаквам , дори не знам дали ще ти го изпратя, въпреки, че от горе стои твоя адрес. Не считай, че е насочено към теб.

Трябва да взема важни решения, които все отлагам ... много време .. а лошото,че то не спира, ако се оставя да ме завладее чувството на неудовлетвореност , мога да загубя себе си... нали не ни учат кое е правилно и кое не, и кой може да ни даде правилния съвет, и кой е правилния път!

Чувствам те в сърцето си и ще съм щастлива, че е така и че те има.. независимо дали на хиляди километри от мен, или до мен...