Обещания - но напразно ти ми обеща, че никога няма да си отидеш, но си отиде. Сега стоя сама в тъмнината и плача. Нека тихите сълзи, които се стичат бавно от зачервените ми от безсънни нощи очи, бъдат моя прощален подарък към теб...

Дължа ти го поне заради прекрасните моменти прекарани с теб, заради нежните чувства, останали неизречени, останали само тих спомен на една изтръпнала от ужас душа...

Ужасът на раздялата, ужасът на самотата, ужасът на никога неосъществените блянове за щастие и безгрижност.

Хубаво ни беше заедно. Спомням си ясно първият път, когато се видяхме... Времето беше мрачно, валеше спокоен пролетен дъжд, а ти седеше сам на една ръка много умислен. Дойдох с мисълта да ти помогна.

Дали беше грешка? Не ... и никога няма да съжалявам за нито една секунда споделена с теб. Нашите секунди. Съжалявам единствено че свършиха и пясъчният часовник спря за нас.

Оттогава се появи една огромна празнота в сърцето ми ... това е мястото, което заемаше ти. И което никои друг няма да може да запълни. обеща ми че никога няма да ме боли, а ме боли!

По дяволите, колко ме боли...

Болката ме разяжда и ме прави слаб, липсва ми увереността ти, липсва ми усмивката ти, липсва ми усещането да си до мен.

Боли ме от сянката на миналото. Боли ме от настоящето.

Страх ме е от бъдещето, в което трябва да живея сама, без теб и без твоята подкрепа.

Боли ме...

Обеща ми, че никога няма да съм объркана и смутена, но съм. Сега когато съм на прага на вратата между два живота - стария и новия, си мисля дали имам сили да кажа "Сбогом" на уюта, на топлината и спокойствието и да втурна с глава напред в един негостоприемен свят. Свят в които ще трябва да плувам сама срещу течението.

На същия този праг, поглеждам назад със затаен дъх към катедралата на нашите спомени и се спирам на първия ред от олтара. Там са моментите, преживяни с теб, моя любов.

Винаги ще ги помня. Красиво беше, могъщо. Незабравимо.

Сега това време ми се струва толкова малко и толкова недостатъчно, а същевременно толкова скъпо... По - скъпо от всичко.

Съжалявам и за миговете през които сме загубили и през които сме били заедно. Те са като зейнали пропасти по пътя ми към щастието. път, които вече свърши без да съм достигнала целта си, защото бях, и съм могла да бъда щастлив единствено с теб, а вече не мога.

Обеща ми че никога няма да ме предадеш, но ме предаде. Предаде нас.

Предаде мечтите ни, идеалите ни, предаде даже любовта ни.

Обеща, че ще бъдеш силен, но не беше. Глупавите проклети наркотици те отнеха от мен завинаги. Ненавиждам ги. Ненавиждам и себе си, че не можах да ти помогна да се пребориш.

Сега седя сама пред самотния ти гроб и съм обгърната от спомени. Спомени които постепенно ще замрат. И тях ненавиждам. А ти така никога няма да се върнеш.