Два месеца, живея без теб. Преди 60 дни за последен път чух гласът ти. Всеки нов ден те отдалечава от мен...

Слънчице, страшно много ми липсваш, липсваш на децата ни. Виждам колко страдат и за първи път в живота си не мога да направя нищо. Те искат теб, искат най-добрия татко на света... Как да те върна, как ....

Идваме при теб, идваме на гроба ти ..... плачем безутешно и ти говорим .....говорим, но ти мълчиш миличко, мълчиш и не отговаряш ....

Започвам да осъзнавам, че няма да те видя никога повече, че няма да чуя гласът ти, че никога вече няма да те докосна и боли, много боли, въздухът не достига ....

Чувствам се най-самотният човек на света. Защо си отиде толкова рано ..... защо ме остави ....как да живея без теб ..... Толкова ни обичаше, а си отиде от нас ....

Толкова вярвах Слънчице, че щом лекарите не могат, аз ще намеря лек, ще те спася. Децата също ми повярваха, а аз се провалих ...... не успях и сега ти лежиш там, сам и толкова далече от мен ..... от нас ....

Да, щом съм жива вече 2 месеца, значи живея някак си, но това не е живот миличко ....... с радост бих дошла при теб. Това беше единственото ми желание и тогава ..... но децата ...... ти ми каза, че разчиташ на мен, сигурен си, че ще се справя, ще ги отгледам и възпитам .....

Страшна много ми липсваш, обичам те ....