Виждаш ме и се опитваш да надникнеш в душата ми.Там където недопускам никого. Там където е най-интересно, най-вълнуващо и много, много тъжно и самотно.

Опитваш се да ме разбереш понякога, как тая всичко в себе си, как не показвам на света отвън, това което ме мъчи и радва.

Защо съм толкова потайна, защо съм толкова загадъчна? Питаш ме, но това ти харесва нали?

Харесва ти че съм истинска, добра и малко странна нали?
че не можеш да четеш по очите ми?
че съм тук дори ,когато ме няма?
че макар и да говоря, пак остава нещо недоизказано?
че мога да усетя това,което другите не успяват?
че искам да те утеша,въпреки че моята душа крещи за разбиране?
че истински не разчитам на теб, а само на себе си?
че си нося кръста на грешките и не се срамувам от тях?
че съм малко по-богата отколкото си ти всъщност?
че ти давам криле дори да нямаш нужда от тях точно сега?

...и всеки път си тръгвам разбрала, че ще спечеля повече ако остана, но не мога да спра крачките, които отекват в ушите ми и ме спасяват с мисълта, че и този път не съм се променила....