Послание изпращам в страната на смеха-
до болка мразя себе си ,
защо почувствах любовта.

Гласът ми губи се в безкрайното,
отричан, не доказал чувствата.
Говоря си отново само с вятъра,
погалил нежно пясъка в пустинната земя.

Прашинка обич, пламъче надежда горят в олтар от спомени.

Как искам пак да те усещам!
Запали ме и бавно изгорях-
да върна времето назад така и не успях.
Душата ми кърви със нова сила,
сърцето ми гори за тебе само, “мила”
И трудно можеш да го спреш. Как тайно си мечтая да ме разбереш.

Света е вече друг, отмина бавно нашето време.
Защо тогава нося те във мен?
И погледът ми търси само тебе?

Заспивам с мисълта за теб и питам се на сутринта:
дали ме носиш още там,
дали ме има още в твоята душа.
Да вярвам в теб,
защото вярвам в любовта,
защото бе за мен такава.

Не ме моли, не мога да я спра!
Защото чувам твоя глас,
Защото нощем виждам те в небето,
Защото чувствам твоята страст,
Защото още нося те в сърцето!