Аз чакам те, горещо те желая, макар да си така далеч от мен, и искам аз накрай да ти призная, че вечно ще си спомням оня първи ден!

Не знам дали постъпвам правилно, признавайки ти тези слова, но слагам главата в торбата и не ще му мисля сега. Та пиша ти, събрала смелост да кажа, да викна, да крещя, но незнаеща дали по-добре не ще да бъде да замълча, да млъкна, да умра...

Ще кажеш, че твърде много му мисля, че сега не трябва да мисля такива неща, а да живея за мига, да грабя с шепи, да давам на теб това що ти липсва, ама не знам дали аз мога празнини да затварям...до скоро мислех, че само проблеми отварям, затова не искам нявга ти да кажеш също, че съм злобна, коварна, разрушителна, зла...

Не искам след мен за остават руини, не искам след мен натъжени очи, не искам да има нещастни, не искам....не искам да разбивам животи, семейства, съдби...предпочитам во веки самотна да бъда, неразбрана и отхвърляни от слепци, но да не казвам Обичам и после отново да бъда сама, защото усещам, че аз съм поредна, че аз съм заместник, че аз не съм едноличен ползвател, че аз съм далеч, че аз....какво съм аз за теб?

Не, спри! Не казвай нищо! Не искам думи и фрази поредни, че липсвам, че страдаш, че обичаш безумно....до тук, до време безплатно, до време...дали всичко не е до време? и после какво? има ли смисъл да даваме воля на чувства, на трепет, на страст, на любов след като всичко се свежда до договор подпечатан, подписан, скрепен, устоял през години, през "добро и зло, болест и радост".

Наречи ме консервативна, наречи ме хлапе, наречи ме невежа, че бягам, че се плаша, че плача....но не разбирам как всичко така невинно се случи, не разбирам защо позволи това, сега да се раздираме, да знаем, че това е невъзможно, че живота е отговорност, а ти си човек, прекланящ се пред това.

Мисля разбираш всичко що казвам...не искам да страда никой, ни ти, ни аз, ни детето и жена ти, но ако продължим така не ще ли някоя от страните да плаче сама в нощта??? Нека не бъда аз това , не мога сега да кажа обичам, защо ли стана така? Сигурно много съм загубила, щом сега в мен е пусто!Сигурно много съм вярвала, щом сега на никого не вярвам!Сигурно много съм обичала, щом сега не мога да обичам! ....

Знам, че утре вярно ще забравиш майла, телефона, името, съдбата ми, знам, че не добре постъпвам спрямо теб, но както казах вече не мога да обичам някой, който принадлежи на друг по право, защото аз съм никой, аз съм просто дете, пораснало рано, неразбиращо себе си, лутащо се, бягащо, страхуващо се. Не се лъжи по мен, недей греши, не прави това що не можеш да понесеш, недей!

Аз съм голямо дете, ще пребъда, ти гледай своето дете, защото има нужда от теб. Аз знам, че това що казвам са думи далечни за теб, че не ще имат ефект, че утре на мое място ще има друго невинно зверче. Тъжна съм, да...но смисъл няма да плача, защото ти сам каза \"съдба\". Роден си да бягаш, да търсиш ти ново, но да не спираш за дълго там отгде си тръгнал...Не, аз морал не ще ти давам, голям си, реши, живей, помитай и други човешки съдби, но гледай да не попаднеш в ръцете на съдбата и от другата страна!

О, да....лоша съм, гадна съм....прости. Аз дете съм и .... не знам, но знам това: Само неопитният мъж прави формално признание в любов. Жената много по-добре се убеждава в това, че е любима, когато го отгатне, отколкото когато й говорят за това. Нинон Дьо Ланкло

Приятен ден ти пожелавам и много обич да те сподели
Не мога да кажа обичам, защото това не е така!
Не мога да кажа презирам, защото това са силни слова!
Не мога да бъда безмълвна, защото душата боли!
Не мога да давам присъда, защото всеки греши!
Не мога да споря с никой, защото не съм мъдростта!
Не мога да викам от болка, защото съм горда жена!
Не мога да моля за прошка, защото аз не признавам вина!
Не мога да бъда красива, когато съм подла и зла!
Не мога да искам да литна, защото здраво стоя!

Довиждане и недей плачи, подмини ме, забрави ме, остави ме...тежко и трудно казвам това, защото сърцето вика усмихни се, обади се, запомни ме, гони ме....прости ! аз бях грешка в нощта, осъзнавам това!