Мило мое Вдъхновение...
Мили мой любими приятелю...

Ти беше и сигурно ще останеш още много дълго в сърцето ми. Ти беше причината аз да поискам да се събудя и да се огледам наоколо. Самата мисъл, че тебе те има, че мога да затворя очи и да те видя ме изпълваше с копнеж.. и с желание да живея.

Думите ти.. Мислите ти.. Собствената ти мъка дори.. Радостите ти.. мечтите ти.. всичко, което си ти, аз го обичам. Обичам тебе. Желая те толкова силно, че ме е страх.

Копнея за тебе толкова много, че ми се плаче понякога и го правя.

Живея с надеждата да успеем да се видим скоро, защото с писма.. не върви.
Живея с тебе, моето видение толкова нощи и дни.. Но не си до мене. И ..има нещо, което ми казва че не мислиш за мене по начина, по който аз мисля за теб. че не ме обичаш така, както аз тебе.

Искам да ти кажа тези неща, които пиша сега, но те познавам.. И се страхувам, че ако ги кажа, повече няма да видя от тебе нито ред. И това е ужасно чувство, да зная че не ме обичаш. Не искам да изчезнеш и няма да ти кажа нищо сигурно.

Но мило мое Вдъхновение.. Дали ако знаеше колко те обичам , ти също може би би погледнал на мене по различен начин? Дали щеше да се стопли сърцето ти, мръзнало и то толкова много пъти...

Страх ме. А толкова много те обичам! Не искам да изчезнеш, ала така копнея да ти кажа колко много те искам.. Ти.. Ти си всичко най- хубаво в момента за мене, а не се осмелявам да протегна ръка и да погаля косите ти. Правя го само в мислите ми, където и ти ме обичаш...

Мило мое Вдъхновение, аз много те обичам.. И за това ще мълча.