Здравейте, мили приятели на "Розали"!

След известно колебание реших да споделя историята, която сполетя нашето семейство. Става въпрос за моя племенник, който без време си отиде от този свят...

Той беше моето слънчице, обичах го наравно с моите деца. Празнотата след неговата нелепа смърт е огромна. Просто светът вече не е същият без него...Ще ви разкажа накратко какво се случи.

На 20.01.06г. детенцето се прибира от училище заедно със сестра ми /майка му/ и двамата се качват на трамвай 22 от спирката на младежкия театър в посока гара Подуене. Трамваят в 17.30ч., разбира се е претъпкан и двамата застават на колелото/ вътрешните движещи се части на трамвая/

Докато сестра ми се оглежда да намери по-безопасно място, билетчето пада от ръката на племеника ми и той се навежда да го вземе. В този момент трамвая завива по бул.Дондуков и главата на моето слънчице попада в челюстите му.......мисля, че всеки може да си представи какво е последвало. Паниката, обзела пътниците, ужасната гледка и т.н.

А сестра ми...Тя каза "Той просто се изплъзна от ръката ми. В следващия миг чух само как костите на главата му се чупят" Няма да се задълбочавам в това какво значи такова нещо да се случи пред очите на всяка майка.

Последва спешна операция в "Пирогов" и още три месеца борба за живота му, но напразно. Той отлетя от нас на 25.04.06г.

Никое дете не заслужава смъртта си, а още повече това да му се случи на обществено място, в градски транспорт, затова защото някой просто не е обезопасил опасните места в трамвая. Впоследствие с ужас разбирам, че става въпрос за трамваи, произведени през далечните1956-1962г. Изхвърлени от Европа, но движещи се в нашата столица....

Естествено, виновни според Градски Електротранспорт няма. Това бил просто случаен нещастен случай. Освен това бил един на десет хиляди. Представяте ли си това оправдание! Питам се дали ако това се беше случило с някое от техните деца щяха да си измиват така ръцете?

Основното желание на сестра ми, а и моето е някой да направи нещо, за да може това в бъдеще да не се случи на друг, без значение дали е дете или възрастен.

Мисля, че пътувайки в градския транспорт човек трябва да се чувства в пълна безопасност. Дори нокът не трябва да му се счупи! Но, разбира се, държавата и отговорните институции отново са абдикирали.

Обичам родината си, но понякога се срамувам от държавата, в която живеем. А иначе предстои едногодишната панахида от смъртта на Мишо. Понякога си мисля, че Господ беше милостив, за да ни даде всичките тези 90 дни, така че да се подготвим за ужасният край.

Сега си мисля, че той е някъде около нас- понякога във полъха на вятъра, в случайно паднал лист, скрит във по-добрия свят, невидим за очите ни.

Разказах цялата тази история, голяма част от която преживях всеки миг, с идеята да апелирам: ДОКАТО СЕ ДВИЖАТ 50ГОДИШНИ ТРАМВАИ В "ЕВРОПЕЙСКАТА" НИ СТОЛИЦА ПОЛЗВАЙТЕ ГРАДСКИЯ ПРЕВОЗ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ!!!

Бъдете здрави и никога, ама никога да не пада и косъм от главата ви, докато сте в раздрънканите ни трамваи или в автобусите "Последна грижа". Или ако, не дай Боже, нещо ви се случи, не го премълчавайте!

Болката в душата ми е нестихваща, защото така нелепо си отиде от света едно единадесетгодишно дете, което беше невероятно със всичките си успехи в училище и спорта...

Накрая след написаното дотук благодаря на всички, които отделиха внимание на тази мрачна история.

Щастливи дни и късмет!

В памет на Михаил Стоичков.