Ти помниш ли онази приказка? В нея единствените герои бяхте ти и онова момиче. Помниш ли онова момиче? То беше едно такова нисичко, с тъмна коса и големи пъстри очи.

Това момиче се радваше дори на една твоя усмивка, на най-малкия жест. Денят й беше някак безразличен, тъжен и самотен, ако не го прекараше с теб. Когато я целуваше и прегръщаше времето нямаше значение, нищо нямаше значение.

Всяка вечер заспиваше с мисълта, че утре отново ще те види и за пореден път ще се почувства така, сякаш не е живяла преди да те срещне.

А помниш ли как обичаше да си играеш с нея? Как й се радваше и колко беше щастлив, защото тя ти даваше това, което не си получавал до сега- забавляваше те.

Помниш ли как прекарваше пръсти през косата ти, когато беше уморен и това те отпускаше.

Тя мислеше, че най- накрая е намерила човека, че е намерила истинската любов. Но не. Това се случва само в приказките. Но нали животът се състои само от приказки?

Докато траеше вашата приказка ж душата на това момиче растеше дърво. То го поливаше с много надежди, любов и мечти. Но един слънчев ден, без тя да подозира ти отсече това дърво.

Сега на негово място има само един стар пън, на които тя присяда от време на време, за да си напомня, че няма приказка без край...

Viky