Потрепери. Отново нахлуха спомените за онзи, зареди когото тя дишаше, мечтаеше, пееше и плачеше нощем.

Очите и се насълзиха. Потърси диска на Бон Джоуви.Вече плачеше неудържимо. Като малко момиченце на което бяха отнели любимото плюшено мече.

Изпитваше отчаяна нужда от топлина, от Неговата топлина. Искаше само веднъж,още веднъж да види очите му. Неповторимият му поглед.

Искаше да го докосне, просто да го докосне... Успокои се.

Сълзите се стичаха, но сърцето мълчеше. Болеше я, но не разкъсващо. В нея вече нямаше нищо.не беше затъпено,нито изчерпано.беше там, където сега

Той спеше или правеше любов. Душата й, тръгна си с Него толкова отдавна.всяка секунда оттогава беше посветена на надеждата.Че Той ще се върне.Че този път тя ще му каже.Че мечтае за него.Пише.Че Той е нейното вдъхновение.Да твори.Да обича.Да живее.И ще го целуне...

Тя знае, че някога всичко това ще й се струва като един мъчителен и отдавна надживян сън. Че мъката бавно ще утихне, че болката ще се стопи от нежността на нечие добро сърце.

Но също така знае, че тази чиста и голяма любов ще остане най-светлото чувство в нейния живот.

И колкото и да избледнява, никога няма да потъне в морето на забравата.

Липсваш ми, моя любов!