Здравейте.

Преди около година бях писала в този саит. Тогава писах за един много специален за мен човек, човек който много обичам. Но нещата между нас не потръгнаха. Бяхме заедно около месец и половина.

Моментите прекарани с него-наистина не са много,но са едни от най-хубавите в живота ми. Тръгнахме миналата година точно на Великден-никога няма да забравя този ден-никога.

Бяхме разделени осем месеца. Като през цялото време аз си повтарях,че отново ще сме заедно! Понеже не бяхме от едни и същи градове се виждахме рядко-само на село. Моята приятелка само ме успокояваше, че пак ще се видим. Той все някога щял да си дойде на село, и тогава нещата за нас можели да започнат от начало.

Последният път когато го видях си бях на село и той спря с една кола пред другото кафе, аз естествено веднага изтичах до там и седнах при един приятел, Той излезе от кафето и ми каза "Охо Деничке какво правиш?"А аз се направих на безразлична и му отговорих едно тъпо "нищо"Тогава за последно го видях жив!!!!

Пиша тези редове със сълзи на очи.Най-хубавия ми момент с него беше когато един път си бях отишла на село и той ми каза че няма да си идва.Но после ми се обади и ми каза след около час да го чакам на центъра на селото.Спряхме с колата и чакахме доста дълго,валеше дъжд-по едно време спря един джип и Милото ми слезе от него. Прегърнахме се силно, дъжда ни валеше, а фаровете на колите ни осветяваха. Тази вечер беше първата и последната, в която заспахме и се събудихме един до друг!

Колко пъти след като се разделихме съм му се обаждала от скрит номер,само и само за да чуя гласа му. Един път му се обадих,но този път му казах че говори с мен. Баща ми щеше да ходи на Варна за 1 седмица и той щеше да ми доиде на гости. Всичко беше уредено,това щеше да е най-щастливата седмица в живота ми. Надеждата ми, че ще бъдем заедно не умираше.

Но вече умря и надеждата ми и той.

Беше 02.12.06г.Бях на дискотека прибрах се и понеже не ми се спеше седнах да гледам филм.Телефона ми звъня няколко пъти, но не ми се качваше до втория етаж да го вдигна. Когато се качих, имах няколко неприети повиквания от един приятел. Обадих се и той ми каза изречението което никога няма да забравя, изречение което още кънти в главата ми. Каза ми "Съндъка е починал".

Не можех да повярвам и още не мога. Бях сама в къщи, баща ми го нямаше, майка ми също. Нямаше даже кои да ме прегърне! Ужасните ми викове потъваха в нощта!

Взех си якето и отидох до майка ми в 5 сутринта, като ме видя направо се уплаша. Не можех да и разкажа какво е станало,много бях зле само плачех. Представям си и за нея какъв е бил ужас да слуша детето си че ще се самоубие,че живота ми е загубил смисъл! Това става в събота вечерта,на другия ден накарах баща ми да ме закара на Плевен. Със Съндъка бяхме ходили веднъж там в тях и аз бях запомнила къде живее.Тати ме остави пред blockа.Когато се качвах нагоре по стълбите си повтарях, че това е един кошмар.

Щипех се за да се събудя-но не се събуждах. Колко пъти съм си представяла как се качвам по тези стълби, звъня на звънеца, той ми отваря и ме прегръща. Надявах се че сега ще стане така, но не на вратата имаше некролог. Гледах го вцепенена много дълго, не това не беше истина, а сълзите се стичаха по бузите ми.

Погребението беше на другия ден. Вярвайте ми много е тежко да видиш единствения човек, който си обичал в ковчег, човека с главно Ч!!!Гледах го как лежи там и не исках да повярвам!!!!!!!!!!!!

Телефонния му номер още е в указателя ми. Никога няма да го изтрия. Понякога му се обаждам, очаквам, че ще ми вдигне, но не се получава!!!! Сбогом миличко.Обичам те и ми липсваш ужасно много.Винаги ще си в сърцето ми-винаги.Заклевам се,ако имам дете ще го кръстя Александър-на теб. Обичам те. Остава ми единствената надежда,че някъде там, дори и след 80 години пак ще можем да бъдем заедно!!!

Благодаря Ви за отделеното време.