До "моя" Бебо

"Здравей миличко,помниш ли ме?
И да си забравил,ще ти припомня.Вече от час е трети юли,а знаеш ли какво значи това?Значи че имаме годишнина.След дванайсет часа става точно една година от запознанството ни,а след петнайсет - от първата ни целувка.А кога започна ти с лъжите си?

Още не мога да повярвам,че не мога да ти се обадя и да ти кажа колко те обичам.Пък и вече не искам.Не искам да си спомням за теб от онзи миг,в който прочетох последните думи на смс-а ти.Не искам,но помня всяка минута и сега припомня и на теб.

Като си помисля само колко банално се запознахме...Братовчед ти ходеше с братовчедка ми и ние тръгнахме покрай тях.Още първия ден прекарахме щест часа в едно заведение,а ги усетих като шест минути.От тогава се виждахме възможно най-често,нали не беше от моя град.Ходих на море с теб,обиколихме околността и всичко това без родителите ми да узнаят.Не ни пукаше за нищо,за това че беше турчин,че беше доста по-голям и беше разведен с дете на годините на сестра ми(14).

Ха,забелязваш ли как говоря нас?Все едно и двамата сме имали еднакви чувства.Не беше така,нали?Знам,вече знам че не беше и че никога не е било,но още се чудя защо загуби толкова време и пари за мен,след като дори не спах с теб.Ходихме три месеца и те зарязах,а като научи,че имам проблем дойде и ми помогна.Дойде два дни по-късно да провериш как съм,а аз излязох с друг(вече не ходехме все пак).Въпреки това шест месеца по-късно ти позвънях,а ти вдигна с онова толкова сладко "Как си,писко?"Защо???Защо за два месеца ме накара пак да чувствам,че ме обичаш след като е било лъжа?

Говорехме всеки ден,виждахме при всеки твой почивен ден,а накрая дори нямаше смелост да ми кажеш сам защо вече не ми звъниш и не си вдигаш телефона и не отговаряш на смс-ите ми.Имаш ли представа как се почуставах,когато Мехмед ми се обади и каза"Той се ожени,не иска вече да го търсиш,разбери го..."В същтност реших,че е шега.Затова и ти поисках обясненение,а ти написа толкова гаден и пълен с омраза смс,че седнах да пия и не станах докато не се наложи.Изтрих го естествено,заедно с всичко,напомнящо ми за теб,но още го помня."Толкова ли си тъпа ожених се вече имам жена и ме питаш защо защото ти си една дебела българка а аз съм турчин и ако пак ме безпокоиш ще те пусна на всички езерченски турчета а сега се чукай путко дебела"Не знаех,че си способен да говориш така,не исках да повярвам,че е истина.Не ти останах длъжна,естествено,отговорих подобаващо,но знаеш ли,прав си.Да тъпа съм,защото повярвах в голямата лъжа,наречена наша връзка.Да не съм слаба като манекенка,но достатъчно хора ме харесват.И да,твърдо ДА на това че съм българка и се гордея с това адски много.

Само за едно не си прав.Няма да ме пуснеш на твоите селянчета,няма да можеш,прекалено много хора ме пазят.Нима мислиш,че знаеш всичко за мен.Не познаваш приятелите ми.Аз ще продължавам да те безпокоя,просто за да ти е гадно.Чао ,скъпи,мразя те"

Това беше част от малкото,което искам да му кажа една година след началото и две седмици след окончателния край.Този път без вратички от рода на "ако размислиш,обади се".Знаете ли,с него никога не сме се карали?Просто се разбирахме за всичко.Сега осъзнавам,че той просто не се е интересувал от нищо.Не искам да знам какво е очаквал от връзката ни и защо се върна при мен последния път.Искам само да му отмъстя и ще го тормозя,докато не намери начин да ме спре.